Сянката на миналото: Историята на Мария

– Мария, къде си пак? – гласът на баща ми ехтеше из двора, пропит с гняв и алкохол. Стоях зад плевнята, притиснала коленете си към гърдите, и се молех той да не ме намери. Вечерта беше паднала тежко над нашето малко село край Пловдив, а вятърът носеше мириса на мокра земя и страх. Майка ми пак плачеше в кухнята, а брат ми Георги се беше скрил под леглото. Това беше нашата обичайна вечер – шум, скандали, чупещи се чаши и неизречени думи.

Баща ми, Иван, някога беше най-добрият човек в селото. Всички го уважаваха – работеше здраво, помагаше на съседите, а на празници пееше най-хубавите песни. Но след като загуби работата си в завода, нещо в него се пречупи. Започна да пие. Първо по малко, после все повече. Станахме чужди в собствения си дом.

– Излез, Мария! – викаше той. – Знам, че си там! Не се крий от мен!

Сърцето ми биеше лудо. Не исках да го виждам такъв – с размъкната риза, червени очи и ръце, които треперят от гняв. Понякога си спомнях как ме носеше на ръце до реката, как ми купуваше сладолед от селския магазин. Но тези спомени избледняваха с всяка нова бутилка ракия.

Майка ми, Елена, беше като сянка. Винаги тиха, винаги с наведена глава. Опитваше се да ни пази, да ни скрие от бурята, която вилнееше в дома ни. Но и тя беше уморена. Веднъж я чух да шепне през сълзи: „Господи, защо ни наказваш така?“

Една вечер, когато бях на дванайсет, баща ми се прибра по-различен. Очите му бяха празни, а в ръката стискаше бутилка. Започна да крещи, че никой не го уважава, че сме го предали. Майка ми се опита да го успокои, но той я блъсна. Георги се разплака, а аз се втурнах към баща си, опитвайки се да го спра. Той ме погледна с такова отчаяние, че за миг ми се стори, че виждам стария си татко. Но после всичко потъна в мрак.

Събудих се в болницата с превързана глава. Майка ми седеше до мен, държеше ръката ми и плачеше. – Всичко ще се оправи, Мария, обещавам ти – шепнеше тя, но и двете знаехме, че това е лъжа.

След този инцидент нещата се промениха. Социалните служби дойдоха, говориха с майка ми, с мен, с Георги. Баща ми изчезна за няколко дни. После се върна, но вече не беше същият. Започна да се крие от нас, да пие сам, да не говори с никого. Селото започна да шушука. „Горката Елена, горките деца“, казваха жените на пазара. Аз мразех тези думи. Не исках съжаление, исках само да имам нормално семейство.

Годините минаваха. Георги замина да учи в Пловдив, а аз останах с майка ми. Баща ми се опита няколко пъти да спре пиенето, но винаги се връщаше към бутилката. Веднъж го намерих да плаче в плевнята. – Прости ми, Мария – каза той. – Не знам как да бъда баща.

Тези думи ме разкъсаха. Исках да му простя, но не можех. Болката беше твърде голяма. Всяка вечер се молех за чудо, за някаква промяна. Но чудесата не идваха в нашето село.

Когато станах на осемнайсет, реших да замина за София. Майка ми ме изпрати на гарата с очи, пълни със сълзи. – Пази се, дъще – прошепна тя. – И не забравяй откъде си тръгнала.

В София всичко беше различно. Големият град ме погълна – шум, хора, светлини. Намерих работа в една книжарница, записах се да уча вечерно. Но нощем, когато останех сама, спомените ме връщаха в онзи двор, при онзи глас, който викаше името ми.

С Георги се виждахме рядко. Той беше станал сериозен, затворен. Не говореше за миналото. Веднъж ми каза: – Мария, трябва да забравим. Иначе никога няма да бъдем щастливи.

Но аз не можех да забравя. Всяка Коледа се връщах в селото. Майка ми беше остаряла, а баща ми се беше смалил, станал сянка на себе си. Веднъж, докато седяхме край печката, той ме погледна и каза: – Знаеш ли, Мария, понякога най-големият враг е вътре в нас. Аз изгубих битката със себе си.

Тогава разбрах, че трябва да му простя. Не заради него, а заради себе си. За да мога да продължа напред. Прегърнах го, а той заплака като дете. Майка ми също плачеше. За първи път от години се почувствахме като семейство.

Сега, когато пиша тези редове, вече съм майка на две деца. Опитвам се да им дам любовта, която ми липсваше. Понякога се страхувам, че ще повторя грешките на родителите си. Но знам, че силата е в прошката и в това да не се предаваш.

Питам се: Колко от нас носят сянката на миналото си? Можем ли наистина да простим и да започнем отначало? Споделете вашата история – нека заедно намерим сили да продължим напред.