Сянката на миналото: Историята на една българска майка

— Не ми казвай, че пак си пропуснала да платиш тока, Мария! — гласът на свекърва ми, баба Станка, проряза тишината в малката ни кухня, където се опитвах да скрия треперенето на ръцете си, докато броях последните стотинки в портмонето. Беше декември, а студът се просмукваше през старите прозорци на къщата в края на село Долно Камарци. Децата ми, Ива и Петър, се бяха свили на дивана, увити в одеяла, а аз се чудех как ще изкараме зимата.

— Пари няма, бабо Станке. Какво да направя? — отвърнах тихо, но в гласа ми се усещаше отчаяние. Мъжът ми, Георги, беше заминал за Германия преди две години, уж за да работи и да ни праща пари. Първите месеци идваха редовно, после все по-рядко, докато накрая не остана нищо освен празни обещания и телефонни разговори, които завършваха със сълзи.

— Ако беше слушала мен, щеше да си намериш работа в града, а не да висиш тук като някоя мъченица! — не спираше баба Станка, сякаш забравила, че аз съм тази, която готви, пере и се грижи за всички. — Ама ти, Марийке, все си знаеш своето!

Погледнах към Ива, която беше на 14 и вече разбираше повече, отколкото исках. Очите й бяха пълни с укор и болка. — Мамо, защо татко не се връща? — попита тя, а в гласа й се усещаше надежда, която не можех да поддържам жива.

— Работи, мило. Скоро ще се върне — излъгах, както правех всеки път. Истината беше, че Георги имаше нов живот там, нова жена, може би и ново дете. Но как да кажа това на децата си?

Вечерта, когато всички заспаха, седнах до прозореца и се загледах в тъмнината. Спомних си времето, когато Георги ме ухажваше на мегдана, когато вярвах, че любовта може да победи всичко. Сега бях останала сама с две деца, болна свекърва и къща, която се разпадаше пред очите ми. Селото беше опустяло, младите бяха заминали, а аз се чувствах като призрак сред руините на собствения си живот.

На следващия ден, докато миех чиниите, чух шум отвън. Излязох и видях съседката, леля Пенка, която носеше торба с картофи. — Марийке, вземи, че видях, че децата ти са отслабнали — каза тя и ми подаде торбата. Очите ми се напълниха със сълзи. — Благодаря, лельо Пенко. Не знам как да ти се отблагодаря.

— Не ми трябва благодарност, дете. Само не се предавай. Всички тук сме минали през това — отвърна тя и ме потупа по рамото. В този момент осъзнах, че не съм съвсем сама, че има хора, които разбират болката ми.

Седмица по-късно, докато се опитвах да намеря работа в близкия град, попаднах на обява за чистачка в училището. Заплатата беше малка, но поне щях да мога да купя хляб и мляко за децата. Отидох на интервю, а директорът, господин Иванов, ме изгледа строго:

— Защо искате тази работа, госпожо?

— Защото нямам друг избор. Имам две деца и трябва да ги изхраня — отговорих, без да крия отчаянието си.

Той кимна и ми подаде ръка. — Започвате от понеделник.

Върнах се у дома с надежда, но баба Станка не пропусна да ме уязви:

— Чистачка, а? Едно време майка ти беше учителка, а ти — чистачка. До това ли я докара?

— По-добре чистачка, отколкото гладна — отвърнах, но думите й ме боляха. Вечерта, докато оправях леглото на Ива, тя ме прегърна:

— Мамо, гордея се с теб. Знам, че ти е трудно.

Сълзите ми потекоха по бузите. — Ива, обещавам ти, че ще направя всичко, за да не ви липсва нищо.

Дните минаваха бавно. Работех от сутрин до вечер, а вечер се прибирах уморена, но с малко повече храна на масата. Петър започна да ми помага в градината, а Ива се грижеше за баба си. Семейството ни беше разкъсано, но се опитвахме да се държим заедно.

Една вечер, докато вечеряхме, телефонът звънна. Беше Георги. Гласът му беше чужд, студен.

— Мария, няма да се връщам. Намерих си друг живот. Ще ви пращам пари, но не ме търси повече.

Сърцето ми се сви, но се опитах да не плача. — Добре, Георги. Само не забравяй децата си.

Затворих телефона и се обърнах към Ива и Петър. — Татко няма да се върне — казах тихо. Ива се разплака, а Петър ме прегърна. В този момент разбрах, че вече не мога да разчитам на никого, освен на себе си.

Минаха месеци. Научих се да бъда силна, да не се срамувам от работата си, да се боря за децата си. Селото все още беше тъжно и пусто, но аз вече не се чувствах като призрак. Намерих приятели, които ми помагаха, и започнах да вярвам, че мога да се справя.

Понякога, когато седя сама до прозореца и гледам към тъмната улица, се питам: „Дали някога ще бъда отново щастлива? Дали децата ми ще ми простят, че не успях да им дам всичко, което заслужават?“

А вие, как бихте постъпили на мое място? Ще се борите ли, или ще се предадете?