Под масата намерих смачкан касов бон…

– Какво е това? – прошепнах сама на себе си, докато държах смачкания касов бон в ръка. Беше рано сутринта, слънцето едва се прокрадваше през прозореца на кухнята ни в Люлин, а аз тъкмо бях приключила със закуската на децата. Петър вече беше излязъл за работа, както всяка сутрин – винаги първи, винаги бързащ, винаги с целувка по челото и „Ще се видим довечера, Мариела“. Но този път нещо беше различно.

На бележката пишеше: „Букет рози – 180 лв.“, дата – преди три дни, място – цветарницата до блока. Сърцето ми заби лудо. Аз не получих рози. Не тогава, не преди три дни, не никога за толкова пари. Взрях се в касовия бон, сякаш щеше да ми прошепне отговора. Защо Петър е купил рози? За кого? Защо не за мен?

В този момент влезе дъщеря ми, Ива, с раницата на гърба. – Мамо, къде са ми маратонките? – попита тя, без да подозира бурята, която се разразяваше в мен. – В коридора са, до шкафа – отвърнах механично, а мислите ми се въртяха около бележката. Изчаках всички да излязат, заключих вратата и седнах на кухненския стол, стискайки хартията.

В главата ми се появиха всички възможни сценарии. Може би е купил рози за майка си? Но тя беше на село, а и никога не би дал толкова пари за цветя. Или за някоя колежка? Петър винаги е бил внимателен, но и затворен. Не говори много за работата си, нито за хората там. Винаги казва, че няма нищо интересно. А аз, глупачката, вярвах.

Вечерта, когато Петър се прибра, го посрещнах както обикновено. Не казах нищо. Готвих, сервирах, слушах как разказва за задръстванията, за новия проект, за това как шефът пак се е карал на всички. Но не можех да го гледам в очите. Всяка негова дума ми звучеше фалшиво.

– Добре ли си, Мариела? – попита той, докато миеше ръцете си. – Изглеждаш уморена.
– Добре съм – излъгах. – Просто малко главоболие.

През нощта не можах да заспя. Въртях се, гледах тавана, а до мен Петър спеше спокойно. Как може да спи така, ако крие нещо? Или аз си въобразявам? На сутринта реших, че трябва да разбера истината. Не можех да живея с тази мисъл.

На следващия ден, когато Петър излезе, взех телефона му. Знаех паролата – винаги сме си имали доверие. Прегледах съобщенията, обажданията, снимките. Нищо. Всичко изглеждаше нормално. Но в чата с някой „Галя – офис“ имаше едно изтрито съобщение. Само едно. Сърцето ми се сви още повече. Защо ще трие съобщение?

През деня не можех да се съсредоточа на нищо. Дори когато заведох Ива на тренировка, мислите ми бяха другаде. Срещнах съседката, леля Снежа, която винаги знае всичко за всички.
– Мариела, видях Петър онзи ден с един голям букет! – каза тя, докато си връзваше престилката. – Много хубави рози, сигурно за теб!
– Аха, да… – измърморих, а вътрешно се разкъсвах.

Вечерта не издържах. Седнахме на масата, децата вече спяха. Извадих касовия бон и го сложих пред него.
– Петре, какво е това?
Той погледна бележката, после мен. Очите му се разшириха, после се присвиха. Мълчеше. Мълчанието му беше като нож.
– За кого са тези рози? – попитах тихо, но гласът ми трепереше.
– Мариела… – започна той, но не довърши. – Не е това, което си мислиш.
– Тогава какво е? Кажи ми!

Той въздъхна тежко, прокара ръка през косата си. – Галя от офиса имаше рожден ден. Събирахме пари, но накрая никой не отиде да купи цветята. Аз се съгласих, защото бях най-близо до цветарницата. Купих розите, дадох ги на колежката, а после всички се подписахме на картичката. Не съм ти казал, защото знам, че ще се ядосаш, че пак съм харчил пари за глупости.

Гледах го дълго. Исках да му повярвам. Но нещо в гласа му, в начина, по който избягваше погледа ми, ме караше да се съмнявам. Мълчахме дълго. Той стана, взе чиниите, започна да ги мие. Аз останах на масата, стиснала бележката.

На следващия ден отидох до офиса му. Изчаках го да излезе за обяд. Видях го – беше с Галя и още двама колеги. Смяха се, изглеждаха си близки. Когато ме видя, се стресна. – Мариела, какво правиш тук?
– Исках да видя с очите си – казах. – Да разбера дали наистина няма нищо.
Галя ме поздрави учтиво, но в погледа ѝ имаше нещо. Не знам какво. Може би съчувствие, може би вина. Или просто си въобразявах.

Върнах се вкъщи още по-объркана. Вечерта Петър се прибра по-рано. – Мариела, не искам да се съмняваш в мен. Обичам те. Не съм ти изневерил. Просто понякога не казвам всичко, за да не те тревожа. Но явно това е било грешка.

Погледнах го. Исках да му повярвам. Но не можех да спра да мисля за смачкания бон, за изтритото съобщение, за погледа на Галя. Може би наистина нищо не е станало. Може би просто съм се вкопчила в нещо малко, защото се страхувам да не изгубя това, което имаме. Или може би вече съм го изгубила, без да разбера.

Седя на кухненския стол, държа бележката и се питам: Кога доверието се превръща в съмнение? И дали някога ще мога отново да му вярвам напълно? Какво бихте направили вие на мое място?