„Нова роля: Грижа за бащата на зет ми и неочакваните трудности“

Когато дъщеря ми, Емилия, се омъжи за своята университетска любов, Явор, бях на седмото небе от щастие. Те бяха перфектната двойка и сватбата им беше красиво тържество на любов и отдаденост. След сватбата те се преместиха в очарователен апартамент в София, където и двамата имаха обещаващи кариери. Аз бях доволна от пенсионирането си в слънчев Пловдив, наслаждавайки се на по-бавния ритъм на живот и от време на време посещенията на дъщеря ми.

Около година след сватбата им, Емилия ми се обади с молба, която щеше да промени живота ми. Бащата на Явор, Роберт, беше диагностициран с ранна фаза на болестта на Алцхаймер. Натоварената работа на Явор затрудняваше предоставянето на необходимите грижи за баща му, а Емилия често пътуваше по работа. Те ме помолиха дали мога временно да се преместя в София, за да помогна с грижите за Роберт, докато намерят по-постоянно решение.

Съгласих се без колебание, мислейки, че това ще бъде краткосрочно ангажимент. Опаковах багажа си и се преместих в тяхната свободна стая, готова да помогна по всякакъв начин. В началото всичко вървеше гладко. Роберт беше добър човек и бързо развихме рутина. Водех го на лекарски прегледи, управлявах лекарствата му и се уверявах, че има питателни ястия.

Въпреки това, с минаването на месеците състоянието на Роберт се влоши. Той ставаше все по-забравителен и понякога ме бъркаше с покойната си съпруга. Беше сърцераздирателно да го виждам как се бори със спомените си и губи части от себе си. Емоционалното натоварване от наблюдаването на някого как се разпада пред очите ти е нещо, за което не бях подготвена.

Напрежението върху отношенията ми с Емилия и Явор също започна да се проявява. Те бяха благодарни за помощта ми, но често бяха твърде заети, за да предложат много подкрепа. Чувствах се изолирана в град далеч от дома, с малко приятели или семейство наблизо. Отговорността за грижите за Роберт стана непосилна и започнах да се чувствам в капан в ситуация без край.

С времето стана ясно, че намирането на постоянно решение за грижите за Роберт е по-сложно от очакваното. Домовете за възрастни хора бяха скъпи и списъците с чакащи бяха дълги. Емилия и Явор бяха в трудна позиция, опитвайки се да балансират кариерите си със семейните си отговорности.

Стресът от ситуацията започна да влияе на здравето ми. Развих високо кръвно налягане и се борех с тревожност. Някога временният ангажимент се превърна в неопределено задължение и чувствах, че губя себе си в процеса.

В крайна сметка Емилия и Явор намериха подходящо заведение за грижи за Роберт, но това отне почти пет години. До тогава щетите вече бяха нанесени. Отношенията ми с дъщеря ми бяха напрегнати и се върнах в Пловдив като сянка на предишното си аз.

Този опит ме научи, че животът може да поеме неочаквани обрати, които предизвикват нашата устойчивост и изпитват нашите взаимоотношения. Въпреки че съм благодарна за времето, прекарано с Роберт, пътуването беше далеч от лесно и остави белези, които ще отнемат време да заздравеят.