Ти избираш него, а не мен?

— Не мога да повярвам, че го правиш! — гласът на майка ми, Катя, проряза тишината, когато влязох в апартамента ни в Люлин. Беше късен следобед, навън валеше, а аз държах в ръцете си малък сак с дрехи. — Той ти е напълно чужд! Как може да искаш да живееш при него, а не при мен?

Стоях на прага, мокър до кости, и не знаех как да ѝ обясня. Бях на шестнайсет, но се чувствах като малко дете, което е направило нещо ужасно. Катя никога не беше омъжена за Марко. Случайна бременност, както тя често ми напомняше, и после — години на самота, в които тя се бореше да ме отгледа сама. Марко се появяваше от време на време — на рождени дни, на Коледа, но никога не беше част от ежедневието ни. Въпреки това, в последните месеци започнах да го търся все по-често. Не знам защо. Може би защото у него усещах спокойствие, което у дома липсваше.

— Не разбираш, мамо — прошепнах, опитвайки се да не се разплача. — Просто… при него е по-спокойно. Не се караме постоянно. Не ми крещи за всичко.

Тя се засмя горчиво. — А, така ли? Значи аз съм лошата, а той — добрият? Той, който никога не е бил тук, когато си имал нужда от него? Който не е сменял памперси, не е стоял до теб, когато беше болен?

Погледнах я. Очите ѝ бяха зачервени, а ръцете ѝ трепереха. Знаех, че я боли. Знаех, че се чувства предадена. Но и аз се чувствах така. В последните години между нас имаше само скандали. Всеки ден — за оценки, за приятели, за това, че не съм като другите деца. Че не съм достатъчно добър. Марко не беше идеален, но поне ме слушаше. Не ме съдише. Позволяваше ми да бъда себе си.

— Мамо, не искам да се караме. Просто… искам да опитам. Само за малко. Ако не ми хареса, ще се върна — казах тихо, но тя вече не ме слушаше. Обърна се и влезе в кухнята, трясвайки вратата след себе си.

Седнах на леглото си и се загледах в снимките по стената. На повечето бяхме само двамата — аз и тя. Усмихнати, прегърнати, на морето, в планината, на рождения ми ден. Но на последните снимки усмивките ни бяха изкуствени. Спомних си как преди месец Катя ми каза, че ако още веднъж избягам при Марко, ще ме изгони. Не ѝ повярвах. Но сега, когато държах сака в ръцете си, усещах, че този път е сериозно.

Телефонът ми иззвъня. Беше Марко.

— Готов ли си? — попита той. Гласът му беше спокоен, както винаги.

— Не знам — отвърнах. — Мамо е много ядосана.

— Ще мине. Дай ѝ време. И на себе си дай време. Ако искаш, ще дойда да поговоря с нея.

— Не, не идвай. По-добре да не те вижда сега.

Затворих и се загледах през прозореца. Дъждът се стичаше по стъклото, а в мен се бореха вина и облекчение. Вина, че наранявам майка си. Облекчение, че най-накрая ще избягам от постоянните скандали.

Събрах дрехите си и излязох. Катя не ме спря. Само чух как вратата на кухнята се затваря зад мен. На стълбището срещнах съседката, леля Дора.

— Къде така, момче? — попита тя.

— Отивам при баща ми — казах, макар че Марко никога не беше бил истински баща. Но така беше по-лесно.

Тя кимна, но в очите ѝ видях съжаление. Всички в блока знаеха, че сме само двамата с майка ми. Всички знаеха, че тя се е борила за мен. Но никой не знаеше какво е да живееш с постоянна критика, с усещането, че никога не си достатъчен.

Марко ме посрещна на входа на панелката в Младост. Апартаментът му беше малък, но уютен. Миришеше на кафе и цигари. Той не беше идеален — пушеше, пиеше бира, гледаше футбол до късно. Но не ми крещеше. Не ме караше да се чувствам виновен за всичко.

— Ще останеш, колкото искаш — каза ми. — Тук винаги ще имаш място.

Първите дни бяха странни. Липсваше ми майка ми, но се чувствах свободен. Марко ме оставяше да излизам с приятели, не ме разпитваше за всяка стъпка. Вечер гледахме филми, говорехме за музика, за живота. За първи път някой ме слушаше, без да ме прекъсва.

Но след седмица Катя ми се обади. Гласът ѝ беше студен.

— Надявам се да си доволен. Да видим колко ще издържиш при него. Когато ти писне, не се връщай при мен. Аз не съм хотел.

Затворих и се разплаках. Марко ме прегърна, но не каза нищо. Знаеше, че не може да замести майка ми. Знаеше, че тя е част от мен, дори когато ме боли.

С времето започнах да осъзнавам, че никой не е идеален. Марко беше добър слушател, но не умееше да показва обич. Катя ме обичаше, но не знаеше как да го покаже, без да ме наранява. Аз бях между двама души, които не можеха да се понасят, но и двамата ме искаха по свой начин.

Един ден, докато се прибирах от училище, видях Катя да ме чака пред блока на Марко. Беше с черно палто и червена шапка.

— Искам да поговорим — каза тя. — Не тук. Да идем на кафе.

Седнахме в малко кафене до пазара. Тя ме гледаше дълго, преди да заговори.

— Знаеш ли, цял живот съм се страхувала, че ще ме изоставиш. Че ще избереш него, защото аз съм трудна. Защото не съм като другите майки. Но аз не съм имала избор, Дани. Бях сама. Той не искаше семейство. Аз не исках да те махна. Но не знаех как да бъда майка и баща едновременно.

Погледнах я. За първи път я видях уязвима. Не ядосана, не разочарована, а просто… уморена.

— Мамо, не те изоставям. Просто… имам нужда да опитам. Да видя какво е да имам баща, макар и за малко. Не искам да те нараня, но и не искам да се караме повече.

Тя се разплака. Прегърнах я. За първи път от години.

Върнах се при Марко, но вече знаех, че няма да остана завинаги. Семейството не е мястото, а хората. И понякога трябва да се изгубиш, за да се намериш отново.

Сега, когато пиша това, се чудя: Може ли едно дете да избере между майка и баща? Или просто търсим любовта там, където най-малко боли? Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място?