Казвам се Снежана, на 59 години съм и живея в Пловдив. Преди двадесет години напуснах дванадесетгодишната си дъщеря Мария, за да работя в Италия, вярвайки, че това е единственият начин да оцелеем. Днес Мария не иска да ме погледне, а аз се чудя дали наистина имах избор.
Бях на гарата в Пловдив, когато за последно прегърнах дъщеря си, преди да замина за Гърция. Всяка вечер се питах дали съм предател или просто майка, която иска по-добро бъдеще за детето си. Сега, години по-късно, тя не може да ми прости, а аз не мога да си простя.
Синът ми, Димитър, се ожени и замина за Германия. Винаги съм вярвала, че трябва да дам свобода на децата си, но сега, когато не ми вдига телефона, сърцето ми се къса. Чудя се дали някога ще бъдем отново близки или вече съм просто спомен от миналото му.
Тринадесет години работих в чужбина, за да осигуря по-добър живот на децата си. Завръщането ми в България обаче не донесе очакваното щастие, а само раздор и болка. Сега се питам – струваше ли си всичко това?
Животът ми се преобърна, когато първият ми брак се разпадна и останах сама с дъщеря си. В отчаянието си потърсих любов отвъд границите и срещнах Димитър, българин, който от години живее в Чикаго. Надявах се на ново начало, но съдбата ми поднесе неочаквани изпитания, които ме накараха да се запитам дали щастието е въпрос на избор или на компромис.
Винаги съм вярвала, че подкрепата към децата ми е най-голямото ми призвание. Но когато осъзнах, че помощта ми ги разделя, а не ги сближава, трябваше да избера между тяхното щастие и собственото си спокойствие. Сега стоя на прага на нов живот, изпълнена с вина, но и с надежда.
