Казвам се Мария и една обикновена вечер промени живота ми завинаги. Изправих се срещу полицейска несправедливост и платих висока цена за това. Сега се питам – струваше ли си да се боря за истината, когато всички около мен предпочитаха да мълчат?
В една студена зимна нощ избягах от дома с двете си деца, бягайки от насилието на съпруга ми. Потърсих помощ при най-близките си хора, но ме посрещнаха със студенина и затворени врати. Тази нощ преобърна живота ми и ме накара да се замисля колко е трудно да поискаш подкрепа, когато светът се прави, че не вижда.
Всичко започна с невинна молба за заем, но скоро разбрах, че синът ми Димитър е затънал в дългове. Това е история за болката на една майка, опита да разбере, да помогне и да не изгуби себе си. Може ли човек да спаси порасналото си дете, когато то не иска да признае проблема?
Вече десет години не работя, а семейството ми се разпада под тежестта на финансовите проблеми и недоволството на свекърва ми Мария. Мъжът ми Николай носи цялата тежест на гърба си, а аз се боря със собствените си страхове и оправдания. Дали някога ще намеря сили да променя живота си или ще остана завинаги в сянката на собствената си нерешителност?
В тази история разказвам как загубих брат си Димитър по време на трагичен инцидент с полицията в София. През болката, гнева и безсилието търся смисъл в несправедливостта, която сполетя нашето семейство. Това е моят вик за справедливост и покана към всички да се замислим докога ще мълчим.
Казвам се Мария и тази история е за болката, която изпитах, когато собственото ми дете разруши всичко, в което вярвах. След като подписах документи с обещанието, че синът ми ще се грижи за мен, останах без дом и без надежда. Но дори и след най-голямото предателство, човек може да намери сили да започне отначало.
Казвам се Мария и цял живот съм се раздавала за другите. Грижих се за внука си, чистих, готвих и се опитвах да бъда най-добрата баба, но накрая останах сама и неоценена. Тази история е за болката от пренебрежението и надеждата, че някой ден ще бъда разбрана.
Живея между два свята – този на моето скромно семейство и този на богатите ми свекър и свекърва. Те обсипват сина ми с луксозни подаръци, които обаче никога не стигат до нашия дом. Тази несправедливост разяжда връзките ни и ме кара да се питам: какво всъщност означава да си семейство?
Казвам се Иван и съм баща, разкъсван между болната си съпруга Мария и дъщеря ни Елена, която отказва да се грижи за майка си. Семейството ни е белязано от стари рани, неразбирателства и мълчания, които сега избухват с пълна сила. Търся отговори и надежда, че някога ще можем да се простим и да се обичаме отново.
Стоя на прага на дома си, а гласът на дъщеря ми Елица още кънти в ушите ми. Тя настоява да се преместя в старчески дом, защото вече нямало място за мен тук. Сърцето ми се къса между спомените за покойната ми съпруга и реалността, че вече съм излишен в собствения си дом.
Седя на пейката пред блока, с торбата с дрехи до себе си, и се чудя как стигнах дотук. Синът ми, Даниел, ми обеща, че ще ме пази до края на живота ми, а сега съм сама, без дом и без надежда. Питам се къде сбърках като майка и дали някога ще мога да му простя.
Казвам се Мария и никога няма да забравя нощта, в която сестра ми Елица изчезна. През сълзи и гняв търся смисъл в нейната загуба и се боря срещу тишината, която ни задушава. Това е моят вик срещу несправедливостта и призив към всички да не отвръщат поглед.
