Казвам се Мария Георгиева и животът ми се преобърна в един миг, когато чух новината за смъртта на сина ми, Димитър. В тази история ще ви разкажа за болката, гнева и безсилието, които изпитах, сблъсквайки се с бездушието на институциите и безразличието на обществото. Надявам се моят разказ да ви докосне и да ви накара да се замислите за това, което се случва около нас.
В тази история разказвам за болката и разочарованието, които изпитах, когато децата ми започнаха да ме забравят. След години саможертви и грижи, се оказах сама, бореща се с ежедневието и безразличието им. Стигнах до ръба и им поставих ултиматум, който преобърна живота ни.
Винаги съм мечтала за голямо семейство, но животът ни поднесе изпитания, които не съм очаквала. След години борба със стерилитета и финансови трудности, най-накрая станахме родители чрез донорство, но когато майката на съпруга ми разбра истината, семейството ни се разпадна. Сега се питам дали любовта е достатъчна, за да преодолее предразсъдъците и болката.
Казвам се Мария и днес пак се изгубих между рафтовете на големия супермаркет. С всяка стъпка усещах как светът около мен става все по-неразбираем и враждебен. Тази история е за битката ми с модерния свят, който сякаш забравя хора като мен.
Държах куфара си с треперещи ръце, а сълзите ми се стичаха по бузите. Бях убедена, че снаха ми, Елена, ме води в старчески дом, далеч от всичко познато и обично. Тази история разказва за страха, самотата и надеждата на една възрастна жена, изправена пред най-голямото си изпитание.
Казвам се Николина, но повече от три десетилетия всички ме познаваха като Никола. Животът ме принуди да скрия коя съм, за да осигуря по-добро бъдеще на дъщеря си Ива. Това е моята изповед за болката, самотата и безкрайната майчина любов.
В тази история разказвам за болката и гнева, които изпитах, когато сестра ми изостави децата си и цялата тежест падна върху мен. Преживях предателство, самота и борба с безразличието на близките, докато се опитвах да спася племенниците си от пренебрежение. Въпросът за отговорността към децата и семейството се превърна в моя лична битка.
В този разказ споделям как животът ми се преобърна, когато съпругът ми остана без работа, а свекърва ми отказа да ни подаде ръка. Сега, когато тя е тежко болна, ние сме изправени пред моралната дилема дали да й помогнем, въпреки че някога тя ни обърна гръб. Историята разкрива болката, прошката и трудните избори, пред които се изправя едно българско семейство.
На осемнадесет години забременях и с мъжа ми Димитър мечтаехме за собствен дом. Вместо щастие, ни посрещнаха финансови трудности, семейни конфликти и разбити илюзии. Това е разказ за надеждата, разочарованието и борбата да намериш място, което да наречеш свой дом.
Върнах се в България след тринадесет години работа в Германия, за да осигуря по-добър живот на семейството си. Вместо топло посрещане, ме посрещнаха студени погледи и разкъсващи се семейни връзки. Това е моята история за болката, прошката и надеждата да се съберем отново.
Ожених се едва на 19, вярвайки, че съм намерила дом и семейство в лицето на Петър и майка му Мария. Първоначално Мария ме прие като дъщеря, но всичко се промени, когато разбрахме, че детето ни ще се роди с увреждане. Тогава истинските лица на хората около мен излязоха наяве и започна най-трудната битка в живота ми.
Бях любимата дъщеря на татко, но сега съм на ръба да бъда изгонена от дома, в който съм израснала. Живеем петима души в тристаен апартамент в Люлин – аз, шестгодишният ми син, родителите ми и по-малкият ми брат Стефан. Сблъскваме се с липса на пространство, напрежение и стари рани, които никога не са заздравели.
