Невидимите жертви: История за себеотрицанието

– Това ли е опашката за да дадеш всичко от себе си? – попитах с пресъхнало гърло, докато се оглеждах в сивия коридор на стария културен дом в центъра на Пловдив. Миришеше на прах и забравени мечти. Пред мен стоеше жена на около петдесет, с уморени очи и ръце, които нервно стискаха чантичка с избелели дръжки.

– Да, точно тук! След мен си. Аз съм номер 452, ти си 453. – Тя ми подаде листче с номер, сякаш ми даваше ключ към някаква тайна, която не искаше да знае.

– О, не… Кога ли ще дойде нашият ред? – прошепнах, повече на себе си, отколкото на нея.

– Не се тревожи… – отвърна тя с глас, в който се усещаше примирение, но и някаква странна топлота. – Свиква се. Чакаш, даваш, после пак чакаш. Винаги има кой да вземе.

Докато стоях там, мислите ми се върнаха към онзи ден, когато за първи път осъзнах, че съм се превърнал в човек, който винаги се раздава. Бях на 12, майка ми плачеше в кухнята, а баща ми отново не се беше прибрал. Влязох тихо, взех парцала и започнах да бърша сълзите ѝ от масата, сякаш можех да изтрия и болката ѝ. Оттогава все се опитвах да спася всички – майка, сестра, приятели, дори непознати. Само себе си забравях.

– Извинете, вие за какво чакате? – обърна се към мен мъж с побеляла коса и очи, които сякаш бяха видели твърде много.

– За да дам всичко от себе си… – отвърнах, а гласът ми прозвуча по-горчиво, отколкото исках.

– И аз. Трети път съм тук. Първия път дадох времето си, втория – мечтите си. Сега… май ще дам и последната си надежда. – Засмя се, но смехът му беше кух.

Огледах се. Хората на опашката бяха всякакви – млади, стари, майки с деца, мъже с работнически ръце, момичета с уморени погледи. Всички чакаха да дадат нещо, което не можеха да си позволят да загубят, но не можеха и да задържат.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми, Мария.

– Къде си? – гласът ѝ беше остър, както винаги, когато нещо не вървеше по план.

– На едно място… – започнах, но тя не ме изчака.

– Моля те, ела да гледаш малкия. Имам интервю за работа, а мама пак е зле. Само ти можеш да помогнеш.

– Добре, ще дойда. – Отговорих автоматично, без да се замисля. Винаги казвах „да“.

– Благодаря ти, братле. Знам, че мога да разчитам на теб. – Затвори, без да ме попита как съм.

Погледнах листчето с номер 453. Колко пъти бях чакал на такива опашки? Не буквално, разбира се, но винаги бях последен – в собствените си планове, в мечтите си, в грижата за себе си.

– Следващият! – извика жена с костюм и строга прическа, която се появи на вратата. – Номер 452!

Жената пред мен трепна, пое дълбоко въздух и влезе. Останах сам с мислите си. Спомних си как преди месец се отказах от възможността да замина на специализация в София, за да остана при майка ми, която отново беше в депресия. Как се разделих с момичето, което обичах, защото тя не искаше да живее в сянката на чуждите проблеми. Как всяка вечер се прибирах уморен, но пак намирах сили да сготвя, да помогна на съседката с покупките, да изслушам приятел, който се оплакваше от живота си.

– Момче, ти си следващият. – Жената с костюма ме погледна строго. – Готов ли си да дадеш всичко?

– Не знам… – прошепнах. – А ако не остане нищо за мен?

– Това не е важно. Важно е да има кой да вземе. – Тя ми подаде формуляр. – Попълни: какво даваш днес?

Погледнах празното поле. Какво да напиша? Времето си? Сънищата си? Спокойствието си? Или може би последната си капка надежда, че някой ден ще бъда на първо място в собствения си живот?

– Извинете… – обърнах се към нея. – А ако просто искам да си тръгна?

Тя ме изгледа с изненада, после се усмихна тъжно.

– Можеш. Но ще трябва да се научиш да казваш „не“. Това е най-трудното.

Излязох от стаята и се върнах на опашката. Хората ме гледаха с разбиране, но и с лека завист. Може би всеки от нас тайно мечтае да избяга от тази опашка, но не всеки намира сили.

Вървях по улиците на Пловдив, а в главата ми кънтяха думите на сестра ми, на майка ми, на всички, които разчитаха на мен. Спрях пред една витрина и се загледах в отражението си. Видях човек, който е дал всичко, но е забравил да запази нещо за себе си.

Вечерта, когато се прибрах, майка ми ме посрещна с уморена усмивка.

– Благодаря ти, че си тук, сине. Не знам какво бих правила без теб.

– А ти какво би правила, ако ме нямаше? – попитах тихо.

Тя се замисли, после сви рамене.

– Щях да се науча. Може би щях да се справя. Но ти винаги си тук…

Седнах до нея и за първи път от години си позволих да помисля за себе си. Може би е време да се науча да казвам „не“. Може би е време да застана на първо място в собствения си живот.

А вие, колко пъти сте чакали на тази опашка? Колко още ще даваме, преди да си позволим да поискаме нещо за себе си?