Посещението, което преобърна живота ми: Как можа да изостави собствената си майка?

– Не искам да я виждам! – гласът на баба Мария трепереше, а очите ѝ се пълнеха със сълзи, които тя упорито отказваше да пусне. Стоях до леглото ѝ, държейки ръката ѝ, докато тя се опитваше да се овладее. Беше петък следобед, а в болничната стая се усещаше напрежение, което можеше да се реже с нож.

Преди седмица Мария беше постъпила в отделението ни с лека пневмония. Още от първия ден стана любимка на всички – разказваше вицове, помагаше на другите пациенти и дори ни носеше домашни бисквити, които дъщеря ѝ ѝ беше донесла. Или поне така казваше. Но аз забелязах, че никой не я посещаваше. Всеки ден питаше дали има новини от дъщеря ѝ – Елена. Винаги отговарях, че може би е заета, че сигурно ще дойде през уикенда. Мария кимаше, но в очите ѝ се четеше тъга.

В неделя следобед, докато сменях превръзката ѝ, вратата се отвори и влезе млада жена с изправена стойка и студен поглед. – Здравей, мамо – каза тя, без да се усмихне. Мария се изправи в леглото, лицето ѝ светна, но след секунда се смрачи. – Елена, ти ли си? Не вярвах, че ще дойдеш. – Дойдох, защото ми се обадиха от болницата – отвърна Елена сухо. – Трябва да говорим за това какво ще правим, когато те изпишат. – Гласът ѝ беше равен, почти механичен.

Стоях неловко в ъгъла, усещайки, че не съм на мястото си, но не можех да си тръгна. Мария се опита да се усмихне, но усмивката ѝ беше болезнена. – Ще се прибера у дома, нали? – попита тя плахо. – Не, мамо. Не мога повече да се грижа за теб. Имам работа, деца, мъжът ми е болен. Ще трябва да помислим за дом за възрастни. – Тези думи се стовариха върху Мария като студен душ. – Дом? Аз ли съм ти в тежест? – прошепна тя. – Не е въпрос на тежест, а на възможности – отвърна Елена, без да срещне погледа ѝ. – Не мога повече. – След тези думи тя се обърна и излезе, без да се сбогува.

Мария се разплака. Не онзи тих плач, който се опитваш да скриеш, а дълбок, разтърсващ плач, който идва от най-болното място в душата. Прегърнах я и тя се сгуши в мен като дете. – Как можа да ме изостави? Аз ѝ дадох всичко, жертвах се за нея, а сега съм ѝ ненужна… – шепнеше тя. – Може би ще размисли – опитах се да я утеша, но думите ми звучаха кухо.

След този ден Мария се промени. Престана да разказва вицове, не искаше да яде, не искаше да говори с никого. Само гледаше през прозореца и от време на време шепнеше: „Защо, Господи?“ Колежките ми казваха да не се намесвам, че това са семейни работи, но не можех да остана безразлична. Всяка вечер, след смяна, оставах при нея, държах ръката ѝ и слушах историите ѝ за младостта, за трудните години, когато сама е отгледала Елена, докато мъжът ѝ е бил в чужбина. – Всичко правех за нея, Силве. Дори когато нямах какво да ям, ѝ купувах нови обувки за училище. А сега… – гласът ѝ се губеше в сълзи.

Една вечер, докато ѝ подавах чаша вода, Мария ме погледна с онзи особен поглед, който имат само хората, преживели много. – Силве, кажи ми честно, заслужавам ли това? – Не знаех какво да ѝ отговоря. – Не знам, Мария. Понякога хората забравят колко са им дали родителите им. Понякога болката ги заслепява. – Тя кимна, но не изглеждаше утешена.

Дните минаваха, а Мария ставаше все по-слаба и унила. Елена не се появи повече. Един ден, докато ѝ помагах да се облече, Мария ме хвана за ръката. – Ако някога имам внучка, ще ѝ кажа да не забравя баба си. Никога. – Очите ѝ блестяха от сълзи.

Когато дойде денят на изписването, Мария стоеше на леглото си с малък сак и очакване в очите. Никой не дойде да я вземе. Социалната работничка я отведе в дом за възрастни. Прегърнах я за сбогом, а тя ми прошепна: – Благодаря ти, Силве. Ти беше моето семейство тук.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Как можа да ме изостави?“ Замислих се колко често в България възрастните хора остават сами, забравени от децата си, които някога са били целият им свят. Дали някога ще се научим да прощаваме и да се грижим един за друг, дори когато е трудно? Или ще продължим да се нараняваме и да се губим един друг в името на „нямам време“ и „не мога повече“?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Може ли една майка да бъде простена за грешките си, или има неща, които никога не се забравят?