Изхвърлих сина си от дома и заживях със снаха си – не съжалявам

– Мамо, какво правиш? – гласът на Петър трепереше от гняв, докато гледаше как изнасям куфара му пред вратата. Дъждът барабанеше по прозореца, а аз усещах как ръцете ми се разтреперват, но не от студ, а от решимост. – Правя това, което трябваше да направя отдавна, Петре – отвърнах тихо, без да го поглеждам в очите. – Ти вече не си дете. Време е да поемеш отговорност за живота си.

Петър беше моят единствен син, плод на любовта ми с покойния ми съпруг Стефан. Стефан беше висок, строен мъж с тъмни очи и дълбок, кадифен глас, който можеше да укроти и най-бурната ми тревога. Когато го загубих преди пет години, светът ми се срина. Останах сама с Петър, който тогава беше на двадесет и пет. Мислех, че ще се справим заедно, но вместо това той се затвори в себе си, започна да се прибира късно, да харчи пари безразборно и да се държи така, сякаш домът ни е хотел.

Първите години след смъртта на Стефан се опитвах да бъда търпелива. Готвех любимите ястия на Петър – мусака, пълнени чушки, баница с тиква. Питах го как е минал денят му, но той все по-рядко ми отговаряше. Започна да води у дома момичета, които се сменяха всяка седмица. Не уважаваше нито мен, нито паметта на баща си. Съседите започнаха да шушукат, а аз се срамувах да изляза на двора.

Всичко се промени, когато Петър доведе вкъщи Мария. Тя беше различна – тиха, възпитана, с големи кафяви очи и дълга черна коса. Още първия път, когато я видях, усетих, че носи в себе си болка, която се опитва да скрие. Седна до мен на масата, помогна ми да сервирам, а после тихо ми прошепна: „Благодаря, че ме прие.“

С времето Мария започна да прекарва все повече време у нас. Готвехме заедно, гледахме стари български филми, а вечер, когато Петър се прибираше късно, тя ми разказваше за детството си в малко село край Велико Търново. Беше израснала без майка, с баща алкохолик, и мечтаеше за истинско семейство. Виждах себе си в нея – същата самота, същата жажда за топлина.

Но Петър не се промени. Започна да се държи грубо с Мария, да я обвинява за всичко, да й крещи за най-малкото нещо. Една вечер, когато се прибра пиян и я нарече „безполезна селянка“, не издържах. – Достатъчно! – извиках. – Или ще се държиш като човек, или си тръгвай!

Той ме изгледа с презрение. – Ти винаги си на страната на другите, никога на моята! – изсъска и тресна вратата след себе си. Мария се разплака. Прегърнах я и й прошепнах: „Не си сама.“

След тази вечер всичко се промени. Петър започна да отсъства с дни. Веднъж дори се прибра с разбита уста и мирис на чужд парфюм. Мария се затвори в себе си, а аз се чувствах безсилна. Опитах се да говоря с него, но той само ми се присмиваше: „Ти какво разбираш от живота, мамо? Остаря и си загуби ума.“

Една сутрин, докато пиехме кафе с Мария, тя ми каза: – Мисля да си тръгна. Не мога повече. – Не, Мария, – хванах ръката й, – този дом е и твой. Ако някой трябва да си тръгне, това е Петър.

Тогава взех решението. Събрах нещата на сина си – дрехите, лаптопа, старите му маратонки – и ги изнесох пред вратата. Когато се прибра, ме намери седнала на дивана с Мария. – Какво, по дяволите, става тук? – изкрещя той. – Това, което трябваше да стане отдавна, Петре. Ти не уважаваш нито мен, нито Мария, нито себе си. Време е да си тръгнеш.

Той ме гледаше невярващо, после се обърна към Мария: – Ти ли я наговори? – Не, Петре, – отвърна тя тихо, – сама реши. Аз не искам повече да живея в страх.

Петър си тръгна, тресна вратата и не се върна. Съседите ме гледаха с укор, роднините ми звъняха и ме обвиняваха: „Как можа да изхвърлиш сина си? Ти си му майка!“ Но никой не знаеше какво е да гледаш как детето ти се превръща в чужд човек, как болката и самотата разяждат дома ти отвътре.

Сега живея с Мария. Готвим заедно, смеем се, плачем понякога. Тя започна работа в близката аптека, а аз се грижа за градината. Понякога вечер сядаме на терасата и гледаме светлините на града. – Мислиш ли, че някога ще ми прости? – пита ме тя. – Не знам, Мария. Но знам, че понякога трябва да избереш себе си, дори ако това значи да изгубиш всичко друго.

Понякога нощем се питам: „Дали съм лоша майка, защото избрах да защитя себе си и Мария? Или просто съм човек, който най-сетне намери сили да се изправи срещу болката?“ Кажете ми, вие как бихте постъпили?