Видях как годеникът ми общува с бившата си жена и децата си – и реших да отменя сватбата. Безплатното „щастие“ не е за мен.

— Не може така, Стефане! — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на хола, а той държеше телефона, лицето му напрегнато, очите му вперени в пода. — Не може всеки път, когато тя ти звънне, ти да тичаш при нея, все едно още сте семейство!

Стефан въздъхна тежко и остави телефона на масата. — Моля те, Мария, не започвай пак. Това са децата ми. Какво искаш да направя? Да ги изоставя ли?

Стоях там, стиснала юмруци, усещах как сърцето ми бие лудо. Вече трети месец живеехме заедно, а сватбата беше след по-малко от месец. Всичко трябваше да е прекрасно – ново начало, ново семейство. Но всеки път, когато телефонът му звъннеше и на екрана се появяваше „Ирина“, усещах как нещо в мен се къса. Не беше ревност, не беше страх. Беше чувство на безсилие, че никога няма да бъда на първо място в живота му.

Седнах на дивана, а Стефан се приближи и седна до мен. — Знаеш, че не искам да те нараня. Просто… Ирина има нужда от помощ с децата. Днес малкият паднал на двора и си разбил коляното. Тя се паникьоса. Как да не отида?

— А аз? — прошепнах. — Аз кога ще съм на първо място? Кога ще сме само ние двамата?

Той замълча. В този момент разбрах, че отговорът няма да ми хареса.

Върнах се мислено назад, към първата ни среща. Беше на една конференция в София, където аз, като HR мениджър, трябваше да изнеса лекция за корпоративната култура. Стефан беше поканен като гост-лектор от друга фирма. След презентациите останахме да си говорим на чаша вино. Беше чаровен, умен, с онзи леко ироничен поглед, който ме караше да се усмихвам. Още тогава ми каза, че е разведен и има две деца. Не се уплаших. На моята възраст – 42 – почти всички мъже имат минало. Аз също имах. Един брак, който приключи тихо и без драми, защото просто се оказахме различни хора.

Стефан беше различен. Или поне така си мислех. В началото всичко беше като по учебник – цветя, вечери, разходки по Витошка. Дори когато ми разказваше за децата си – Виктор и Мила, говореше с топлота, която ме трогваше. Харесваше ми, че е отговорен баща. Но не подозирах, че тази отговорност ще се превърне в стена между нас.

Първият път, когато Ирина му се обади посред нощ, бяхме заедно в леглото. Той скочи, облече се набързо и излезе, без да каже нищо. Върна се чак сутринта. Обясни ми, че Мила имала температура и Ирина се паникьосала. Приех го. Но после започнаха да се трупат дребни неща – забравени вечери, отменени планове, защото „децата имат нужда от мен“. Всяка неделя ходеше при тях, а аз оставах сама вкъщи. Понякога се чувствах като гостенка в собствения си дом.

Майка ми, която винаги е била прагматична жена, ми каза: — Мария, ако го обичаш, ще приемеш и миналото му. Но ако не можеш, по-добре си тръгни навреме. Не се жертвай за чуждо щастие.

Опитах се да говоря със Стефан. — Може ли поне една вечер в седмицата да е само за нас? — попитах го веднъж, докато вечеряхме.

Той се усмихна извинително. — Ще опитам, обещавам. Но знаеш, че децата са малки. Когато пораснат, ще е по-лесно.

Но аз не исках да чакам години. Не исках да съм втората жена, която винаги ще бъде на заден план. Започнах да се съмнявам дали изобщо има място за мен в този живот, който вече беше разпределен между Ирина, децата, работата и остатъците от време, които ми подхвърляше.

Една събота, когато се прибра по-късно от обичайното, го попитах:

— Какво толкова правите с Ирина? Не е ли време тя да се справя сама?

Той ме погледна остро. — Не говори така за нея. Тя е майката на децата ми. Ако не беше тя, нямаше да имам Виктор и Мила.

Тогава разбрах, че тази връзка никога няма да е само между двама души. Винаги ще има трети човек – Ирина, и две деца, които ще са по-важни от всичко друго. Не че не ги харесвах – напротив, опитвах се да бъда мила с тях, да им купувам подаръци, да ги каня на кино. Но те ме гледаха с недоверие, а Ирина винаги намираше начин да ми покаже, че съм натрапница.

Вечерта, когато трябваше да изберем дата за сватбата, Стефан получи съобщение. Прочете го и веднага стана. — Извинявай, трябва да отида. Виктор си е изгубил ключовете, Ирина не може да го прибере.

Останах сама на масата, с чаша вино и празна чиния пред себе си. Погледнах календара, на който с червен маркер беше оградена датата на сватбата. Изведнъж всичко ми се стори безсмислено. Защо да се омъжвам за човек, който винаги ще е някъде другаде, когато имам нужда от него?

На следващия ден му казах, че искам да отменим сватбата. Той ме гледаше невярващо, после се ядоса, после замълча. — Това ли е? Просто така?

— Не е просто така, Стефане. Просто не мога да живея в сянката на миналото ти. Не искам да се боря за трохи от вниманието ти. Искам да бъда нечий избор, не нечий компромис.

Той не каза нищо. Събрах си багажа и се върнах при майка ми. Плаках цяла нощ, но на сутринта се почувствах свободна. Не щастлива, но свободна.

Сега, месеци по-късно, понякога се питам: Дали не изпуснах шанса си за щастие? Или просто отказах да приема чуждото минало като свое бъдеще? Какво бихте направили вие на мое място?