Когато се прибрах, Краси вече го нямаше — историята на едно момче от Варна, което избра любовта към котката си пред токсична връзка

— Къде си, Краси? — едва прошепнах сред тъмната, непозната тишина в апартамента. Дрехите ми се стовариха на стола до вратата, но не както обикновено; този път ръцете ми трепереха. Всичко трябваше да е по-обичайното: шест вечерта, шум от телевизора и характерното мъркане на Краси до лаптопа. Ала това, което ме посрещна, беше празната купичка и странната липса. Бях останал сам.

— Пак козината му из цялата къща! — още чувах гласа на Валентин, изригващ като студен душ през телефона сутринта, преди да си тръгна. — Давам ти ултиматум: или аз, или тази космата напаст!

Когато му казах, че животът ми вкъщи не е същият без Краси, той само се изсмя. — Да видим как ще се справяш съвсем сам тогава. Май забравяш, че Краси не може да ти каже „обичам те”.

Сега, когато се прибрах този ден, чехлите на Валентин ги нямаше. Забелязах пустотата сред рафтовете, където стояха неговите книги – той беше прибрал всичко. Единственото, което не бе трогнал, беше купичката на Краси и намачканият му мърляв юрган. А самият Краси също беше изчезнал.

Светкавично започнах да ровя кашоните, зад гардероба, да викам и през прозореца, и под леглото. Нямаше го. Треперещ, залепих бележки на входа, запитах съседите, отключих терасата, с надежда, че може случайно да е скочил долу — ама живеем на четвърти етаж, не е възможно!

Седнах отчаяно на плочките в кухнята. Усетих дъха си къс, очите ми щипеха, стягането в гърдите ми беше като възел с олово. А иначе Валентин винаги гледаше на мен като на човек, който не може да избира. — Толкова си мекушав. Само котката ти е оправдание за твоите неуспехи! — нареждаше през последния месец, откакто разбрах, че има друг.

В този момент телефонът звънна. Беше майка ми. — Павка, как си, синко? — чух я, а гласът й ме върна към детството във Варна, при баба и нейните пет котки. Разказах й всичко, сподавяйки сълзите. — О, Павле. Ако някой може да оцени кой кога е истински твой приятел, това е една котка — прошепна майка ми.

Мина час, после два. Котката не се появяваше. А аз, с джобен фенер, въртях улиците около блока. — Крааааси! Краси, хайде вкъщи, ела при Павка! — шепнех между подухващия солен вятър от морето.

Следващи дни минаха като сън. На работа бях разсеян. Катя от счетоводството ме попита: — К’во става с теб, бе Павка, не си себе си! А аз само повдигнах рамене, не исках да обяснявам, че една котка ми липсва повече от цял човек.

Тогава ми писа Валентин: „Котака е добре. Взех го у Ицо, докато решиш най-после да пораснеш.”

Ръцете ми се свиха в юмруци, едва дочетох. Бяс, гняв — но и огромен страх. Ако щеше да се върне при мен само ако приема него обратно? Дали наистина заслужавам да избирам? Валентин пак ми звънна.

— Слушай, Павле. Без мен домът ти е просто сбирщина от вещи. Но с котката си ти не ставаш на нищо — зарязано копеле без любов. Като не можеш да се разделиш с това животно, целият ти живот ще мине покрай теб. Вземи си го, само ако обещаеш, че ще прекратиш този фарс да си привързан към нещо, което не разбира дори думите ти.

Мълчах. За пръв път просто оставих телефона да капне тихо на пода. През прозореца вечерта се изсипа дъжд със силата на пролетна буря във Варна. Хвърлих се на леглото и притиснах плачещото си сърце. Сетих се за онзи момент, в който Краси легна до мен вечер след раздялата на родителите ми и единствено тогава успях да заспя. Изведнъж всичко стана кристално ясно; истинските неща се разбират, когато болката е най-голяма.

На другата сутрин отидох при Валентин и Ицо. Апартаментът им беше затрупан с музикални дискове и като вечно пушеща пепелница. Краси стоеше под канапето, плаха сянка със страхлив блясък. Отидох към него, седнах на земята като у дома си.

— Краси, идваш ли си? — прошепнах, а той стъпка плахо към мен, мина през ръцете ми, и мъркането му сякаш прогони всичко тежко. Дори Ицо се усмихна: — Тука никога не се научи къде е тоалетната, брат. Дано у вас е по-щастлив.

Последен поглед към Валентин. — Избирам себе си. И моята котка. И свобода от твоя страх и контрол. — Никога няма да забравя изненаданото му лице.

Краси и аз вървяхме бавно към вкъщи, раменете ми се изпънаха. Утре щях да разбера какво ме чака, но тази вечер заспахме прегърнати, с чувство, че някъде най-сетне съм у дома си.

Замислям се сега — защо ние, хората, често избираме болката от чуждата любов пред искреното мъркане до нас? Ако един космат приятел може да ни слуша без да съди, не е ли това най-голямото щастие?