Когато нещата започнаха да изчезват: истината, която разби семейството ни
„Пускай го, бе, Краси, пускай го, да свършва това…“ — казах и си чоплех кожичките на пръстите, докато жена ми стоеше с ръка на мишката.
Краси (Краси́мира) не беше спала две нощи. И аз не бях. От седмица вкъщи все нещо „се губеше“ — първо 50 лева от портмонето ѝ, после златната гривна, дето ѝ я купих като се роди малкият, после някакви дреболии — слушалки, парфюм, даже един плик с документи за колата. И все едно ти го е изяло жилището.
Живеем в „Младост“ в София, в панелка, нищо кой знае какво, ама сме си я стегнали. И сме такива… нормални хора. Аз съм техник в една фирма за асансьори, Краси е в офис — фактури, доставки, такива. Малкият е в трети клас.
И да — имаме ключове раздадени. Моята майка, Мария, има ключ, защото взима детето от училище понякога. И сестра ми Даниела имаше, щото уж „ако стане нещо“. А и ние ходихме насам-натам, работи…
Като започнаха да изчезват нещата, първо си виках: „Е, Краси пак е забутала някъде“. После и аз почнах да се съмнявам. А тя — направо избухна.
„Не ме прави на луда, Киро! Не съм го хвърлила в кофата златото, бе!“ — крещеше ми една вечер, докато детето се беше свило в стаята.
Аз ѝ викам: „Добре де, какво искаш да направим? Да обвиняваме майка ми ли? Сестра ми ли?“
„Искам да знам истината!“ — и ми трясна вратата.
На другия ден отидох до един колега, дето е по „джаджите“, и взехме две малки камери. Едната в хола, другата в антрето — уж като зарядни, никой не ги гледа. Краси настоя. Аз се чувствах като мръсник, честно. Ама и без това вече се карахме за всичко.
Та сега седим и гледаме.
Първо — нищо. Минава майка ми, оставя супа, оправя леглата, говори си сама: „Ех, че мизерия по тия шкафове…“ и излиза. После Краси идва, детето, аз. Нормално.
И после — след два дни — кадър от антрето: Даниела.
Сестра ми. Със същото си яке, дето го носи зимата, с торбичка от „Лидл“. Отключва, влиза като у тях си, оглежда се, сваля обувките. И не, не търси нещо оставено, не носи нищо важно. Направо отива към шкафа в спалнята.
Краси ми стисна ръката така, че ме заболя.
„Виж я… Виж я как не се чуди…“ — прошепна тя.
Аз не можех да кажа нищо. Гледах екрана и ми се качи кръвта в ушите.
Даниела отваря чекмеджето. Рови. Вади една кутийка. Отваря я. Вътре — гривната. Взима я. После вади и едно пликче с пари — явно от моето чекмедже, където държа „за черни дни“. Слага всичко в торбичката. Оглежда се пак, като човек, дето е свикнал. После спира за секунда, сякаш се чуди, и взима и папката с документите.
„Майко мила…“ — изпуснах го на глас.
Краси се обърна към мен: „Е, сега? Пак ли ще кажеш, че съм ги забутала?“
Аз само клатех глава. Не знаех къде да си денем очите.
В същата вечер звъннах на Даниела. Не можех да чакам.
„Дани, идвай утре след работа. Сериозно е.“
„Какво има пак, Киро? Нямам време за вашите драми.“
„Идвай.“
Дойде. Седна на масата и още от вратата почна:
„Айде, какво сте намръщени и двамата? Да не ви е изгорял телевизорът?“
Краси извади лаптопа и без да ѝ каже нищо, пусна клипа. Само това.
Даниела гледа 10 секунди и… не се разплака, не припадна, не се направи на ударена. Просто стана бяла.
„Е?“ — казах аз. „Е?!“
Тя седна пак, ръцете ѝ трепереха, ама се опита да е нагла:
„Добре. Да. Аз. И какво? Ще ме дадете на полиция ли?“
Краси избухна:
„Ти нормална ли си?! Това са ни парите! Това е гривната ми! Документите!“
Даниела изсъска:
„Документите… да. Не трябваше тях. Ама другото… Киро, ти знаеш ли майка как е? Знаеш ли колко лекарства са? Знаеш ли колко пари иска докторът за тия прегледи?“
Аз замръзнах.
„Какви лекарства? Какъв доктор?“
Тя ме изгледа все едно аз съм най-големият тъпанар:
„Ти нищо не знаеш, нали. Естествено. Мама ти не ти казва, щото ти все си зает и ‘няма да го товарим Киро’.“
Краси каза тихо:
„Мария нищо не е казвала. Аз я виждам, изглежда… нормално.“
„Нормално? Тя припада понякога! Има проблеми със сърцето, и… айде няма да ви обяснявам всичко. Дългове имаме! Не от прищявка!“
Аз я ударих по масата с длан:
„ДЪЛГОВЕ? Какви дългове бе, Дани? Защо крадеш от нас? Защо не дойде да кажеш?“
Тя ме погледна и тогава го каза, като да ми го хвърля в лицето:
„Щото ти щеше да кажеш ‘нямам’. Както винаги. И щото… аз вече имам бърз кредит на мое име. И един на мама. И… трябваше да ги въртя. Иначе запори. Идваха писма. Заплашваха я по телефона. Тя се поболя от страх. А ти си викаш ‘майка е добре’.“
Краси се хвана за челото.
Аз: „Чакай… на мама? Ти си теглила на мама кредит?!“
„С нейно съгласие!“ — кресна Даниела. „С нейно! Тя подписа! За да не ми вземат колата, да мога да ходя до работа! Ти мислиш ли, че ми е кеф?!“
Тук вече ми се обърка всичко. Аз знаех, че Даниела не е цвете — вечно на ръба, вечно „ще оправя нещата“ — ама да влачи майка ни в кредити…
И тогава тя извади телефона си и ми показа чат с майка. „Киро да не знае, моля те. Ще се поболее. Аз ще го оправя.“
Краси прошепна: „И затова сте ни взимали? Да ‘оправите’?“
Даниела пак стана агресивна:
„Вие имате! Аз знам, че имате! Киро държи пари в чекмеджето! А ние какво? Да умре майка ли? Да ни вземат апартамента в ‘Надежда’? Това е и вашата майка, Киро!“
И ето тук е гадното — тя не лъжеше напълно. Аз наистина държа пари настрани. Не са милиони, ама ги има. И да, майка ми е и моя отговорност.
Само че… начинът. Това, че е влизала вкъщи като крадец. И че е взела документите.
„Защо документите?“ — попитах.
Тя замълча. И това мълчание ми каза повече от всичко.
„Дани…“ — почнах.
„Добре!“ — изстреля тя. „Исках да продадем колата. Да извадим пари. На твое име е, нали. Ти нямаш да дадеш. Щях да намеря човек, да… да стане бързо. Само да ги снимам, да…“
Краси скочи:
„Ти си луда! Това вече е престъпление! Ние дете гледаме, ти ще ни продаваш колата!“
Аз седях и ми идеше да повърна. Сестра ми, дето сме яли от една тенджера…
После, като черешка, тя каза:
„И не ми говори ти за морал, Краси. Ти колко пъти си казвала ‘да не помагаме на Даниела, само проблеми’? Колко пъти си настройвала Киро?“
Краси се вцепени. И да, Краси го е казвала. Не е измислица. И аз съм се правил, че не чувам.
На следващия ден отидох при майка ми. В „Люлин“, в гарсониерата. Тя ми отвори и още като ме видя, усети.
„Какво има, Кирчо?“
„Мамо, кажи ми истината. За кредитите. За Дани.“
Тя седна на дивана и започна да плаче, ама тихо, без театър.
„Аз съм виновна… Аз ѝ повярвах. Тя каза, че ще върне. После се натрупа. И ме е срам. Срам ме е от теб. Ти си си подредил живота, аз… аз как да ти кажа, че ме търсят по телефона като някаква престъпница?“
„И затова ѝ даде ключа? Да идва да краде?“
„Не съм знаела, че краде от вас…“ — и тук се закле, че не е знаела. Ама после добави нещо, дето ме довърши: „Ама като ми донесе пари да платя тока… не попитах откъде са. Не исках да знам.“
Е, това вече не е ‘не знаех’. Това е ‘не исках да знам’.
Сега сме в такова положение: ако я пусна Даниела — значи приемам, че може да ни гази, щото е „семейство“. Ако я натисна и я заплаша с полиция — майка ми ще се срине, а и племенницата ми (тя има момиче на 6) ще го отнесе покрай боя.
Краси настоява да сменим патрона, да прекъснем контакти и да си търсим парите по закон. Аз я разбирам. Ама после гледам майка ми как стои и гледа в пода и ми става едно…
Даниела ми върна гривната на другия ден. Парите — не всичките. „Ще ги върна“ — вика. Класика. Документите ги намерихме в чантата ѝ, безобразие.
И сега в семейството сме на две групи. Едните викат: „Кръвта вода не става“. Другите: „Който краде, си е крадец“. А аз съм по средата и само ми се иска да върна времето, преди да сложим тия камери.
Честно, не знам кое е по-страшно — че сестра ми краде, или че майка ми е знаела наполовина и си е затваряла очите. И че и аз съм си затварял очите за много неща, щото ми е по-лесно.
В момента сме сменили ключалката. На майка ми дадох нов ключ, на Дани — не. И аз плащам част от вноските по кредитите, за да не я съсипят съвсем, ама Краси е бясна: „Ти я награждаваш!“ И може би е права.
Не ми се занимава с полиция, ама и не ми се живее с мисълта, че ако пак закъсаме, пак ще посегне.
Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли подали жалба срещу сестра си, или бихте преглътнали, за да спасите майка си и детето на Даниела, и как после изобщо се живее с такова ‘семейство’?