Когато мъжът ми ми подаде „сметка“ за брака ни

„Ето ти, да знаеш.“

Борис бутна към мен един сгънат лист, докато още си държах лъжицата над супата. Беше вторник, обикновен, аз току-що се прибрах от работа в една счетоводна къща в Пловдив и ми бръмчеше главата. Той седеше с телефона, без да ме погледне.

„Какво е това?“

„Сметка.“

„Каква сметка бе, Боре?“

Той въздъхна, все едно аз съм тъпа. Разгънах. Таблица. Редове.

Наем – 420 лв.
Ток – 96 лв.
Вода – 38 лв.
Интернет – 29 лв.
Гориво (да те карам до работа) – 120 лв.
Храна – 310 лв.
„Моите подаръци“ – 180 лв.

И накрая: „Общо: 1 193 лв. Твоя дял: 596.50 лв.“

Гледах и не ми идваше. „Ти сериозно ли?“

„Да. От половин година аз дърпам.“

„Ми аз какво? По стените ли се разхождам?“

„Ти все си без пари. Все на картата ти няма. А аз не съм банкомат.“

Супата ми изстина. Аз не съм някаква, дето не работи. Въртя две места понякога, когато има крайни срокове. Просто… откакто майка ми се разболя, давам пари за лекарства, за прегледи, за таксита до „Свети Георги“. И не ми се обяснява всеки път.

„И това ‘моите подаръци’ какво е?“ питам.

„Ами нали на рождения ти ден ти купих онзи парфюм. И якето зимата. Нали искаше.“

„Аз ли те карах?“

Той се изсмя сухо. „Не. Ама после да не ми ревеш, че не ти обръщам внимание.“

Тук вече ми кипна. „Ти ми подаваш фактура, Борис. Фактура. За брака ни.“

„Не за брака. За разходите. Да има яснота. Иначе ти е удобно.“

Станах, отидох до мивката, пуснах водата, да не се разрева пред него. И да, разревах се, ама тихо. Той зад мен:

„Айде пак драма. Не може ли като възрастни хора?“

„Като възрастни? Да си разделим и въздуха ли?“

Той се дръпна, тръшна си чашата. „Не се прави на жертва. Аз знам колко взимаш. Виждал съм ти фиша веднъж.“

„Е, да, веднъж. А знаеш ли колко оставям в аптеката всяка седмица? Или ти е все тая?“

Той замълча за секунда. После: „Твоята майка не е моя отговорност.“

Това ме удари като шамар.

На следващия ден не си говорихме. Аз отидох при майка ми в „Тракия“, носих ѝ хляб и кисело мляко, тя ме гледа и вика:

„Пак ли се карате? Очите ти са подпухнали.“

„Нищо, мамо.“

И тя, както винаги, уж нищо не казва, ама си казва: „Ти да не мислиш, че на мъжете им е лесно? И те се плашат.“

„От какво да се плаши Борис? От сметките ли?“

Вечерта Борис беше по-тих. Седна и ми каза: „Няма да се караме. Просто… не мога повече така.“

„Така как?“

„С всеки месец да чакам да ми кажеш: ‘Сори, пак не мога’.“

„Аз не казвам ‘сори’. Аз ти казвам, че нямам. И не е за глупости.“

Той пак се хвана за телефона. „Е, добре, за какво е тогава?“

И тук аз се запънах. Защото истината е, че не беше само за майка ми.

Преди три месеца изтеглих бърз кредит. 1 500 лв. от една фирма на Главната, дето ти се усмихват и после те късат. Взех го, защото брат ми, Стефан, ми се обади: „Ако не намерим до петък, ще ми вземат колата. Нямам как да ходя на работа.“ И аз, тъпа ли съм, наивна ли съм, не знам… дадох му. С обещание „само за месец“.

Само че Стефан изчезна. Не буквално, ама все е „другата седмица“. И аз плащах вноски, без да казвам на Борис, защото щеше да стане страшно.

„Добре“, казах. „Имам и друг разход. Помогнах на брат ми. И не ми ги връща.“

Борис ме изгледа все едно му казвам, че съм го излъгала за дете. „Колко?“

„Хиляда и нещо.“

„Кредит?“

„Да.“

Той стана. Започна да обикаля из стаята. „Ти си луда. Ти взимаш кредит и не ми казваш? И после аз да плащам наема и да съм ‘лошият’, щото ти си подпомагала родата?“

„Не говори така. Това ми е брат.“

„Брат ти е паразит, Ива.“

„Стига!“

Той се наведе към мен: „И знаеш ли кое е най-гадното? Че аз… аз нямам буфер. Аз плащам и на нашите.“

„Какво плащаш на вашите?“

И тук се оказа, че и той си има тайни.

Борис извади банковото си приложение и ми го натресе пред очите. Преводи към „В. Петров“ — баща му. По 300-400 лв. почти всеки месец.

„Баща ти работи, нали?“

„Работи… на хартия. Имат кредит за къщата в Асеновград. И майка ми… играе по едни сайтове. Не знам. Замазват положението. Ако не пратя, ще им запорират.“

Аз седнах. „И ти не ми каза?“

„Щото щеше да кажеш ‘не е моя работа’. Както аз казах за майка ти.“

Мълчахме. Само хладилникът бръмчеше.

После той каза най-лошото:

„Ива, аз не ти давам сметка, за да те унижа. Давам ти я, защото мисля да си тръгвам. Искам да знам кой какво е плащал, ако почнем да делим неща.“

„Какви неща? Ние сме под наем.“

Той се усмихна криво. „Не всичко е под наем. Колата е на мое име. Пералнята, хладилникът — аз ги взех на изплащане. Ти нали ‘нямаш’.“

„Аз съм плащала!“

„Кога? Като си купи якето ли?“

Пак онова „якето“. Все едно това е проблемът.

На другия ден звъннах на Стефан. Вдигна след третия път.

„Какво става, бе? Ще ми ги връщаш ли?“

„Сега ли ми звъниш? На работа съм.“

„И аз съм на работа! Скарахме се с Борис заради теб.“

Той замълча и после каза: „Ами кажи му истината.“

„Казах.“

„Е, тогава какво? Нали ти си решила. Аз ще ти ги върна, ама не ме притискай.“

„Кога?“

„Като ми падне един курс. Спокойно.“

Затворих и ми идеше да хвърля телефона. После ми мина през главата: аз защо съм такава? Защо все аз „спокойно“?

Вечерта Борис беше оставил листа на масата пак, ама този път имаше и друг — с неговите преводи към баща му. И отдолу, с химикал: „Да направим план. Не да се мразим.“

И аз, вместо да се успокоя, още повече се ядосах. Щото едно е да направиш план, друго е да ми подадеш сметка като на квартирант.

Казах му: „Добре. План. Първо — спираш да записваш ‘подаръци’. Второ — казваш ми навреме, когато имаш проблем, не след шест месеца. Трето — аз ще си оправя кредита, ама искам да знам колко точно пращаш на вашите и докога.“

Той ме гледа и каза: „А ти ще ми кажеш ли всичко? Без ‘нищо, мамо’ и ‘няма пари’? Щото аз така не мога.“

И тук се заклех, че ще му казвам… ама после се сетих, че майка ми утре пак има кардиолог, а заплатата идва след седмица, и пак ще се въртя.

Сега сме някак… в примирие. Не е мир. Той не е чудовище, аз не съм светица. Само дето ми е гадно, че любовта ни стигна до таблици, а и че и двамата сме крили, докато не гръмна.

Ако бяхте на мое място — бихте ли приели да си водим така сметки и планове, или това вече значи, че бракът е тръгнал към края?