Две седмици „за малко“: Великден, в който гостите не си тръгваха

„Айде стига вече, Митко, казах ти – днес си тръгвате.“

Не го казах тихо. Казах го в коридора, точно до обувките, дето от две седмици се трупат като в магазин на „Витошка“ по време на намаление. Мъжът ми ме гледаше като да съм счупила нещо. Свекърва ми от кухнята само изсумтя.

„Ей, какво ти става, бе, Мария?“ – Митко (братът на мъжа ми) си държеше телефона и изобщо не мърдаше. „Нали се разбрахме – за Великден сме тука. Само малко се проточи.“

„Две седмици, Митко. Малко ли е? Аз работя, ставам в 7, после вкъщи – ти спиш до обяд, децата ти ми висят на главата, а вечер…“ – замлъкнах, щото щях да кажа нещо по-гадно.

„Нашите деца, Мария, не са ти длъжни,“ влезе свекърва ми – Здравка. „То е семейство. Като ти е тежко, кажи, ама така… на празник…“

„На празник, на делник – все тая. В моя дом…“ – и тука пак се запънах, щото не е само „мой“. Апартаментът е на кредита и на двамата с Иво. Само че реално… аз го чистя, аз го подреждам, аз готвя. И в един момент вече се чувствах като под наем в собствената си спалня.

Иво се намеси най-накрая:

„Мария, стига. Ще говорим после. Сега хората са дошли…“

„Хората са се настанили,“ изтърсих. „С ключ. С мой ключ.“

Тогава Митко се засмя, ама такова нервно:

„Е, айде сега. Здравка ми даде резервния. Нали идваме да помагаме с децата и…“

„Кви деца бе?“ – не издържах. „Вашите деца са по цял ден на таблета, а аз съм детегледачка, щото ти и Деси ходите „до магазина“ и се прибирате след три часа.“

Деси, жената на Митко, се появи от банята с мокра коса, сякаш чак сега разбра, че има скандал.

„Мария, ти не разбра ли? Ние нямаме къде да идем в момента,“ каза тя и ми хвърли един поглед, все едно аз съм виновна, че не съм им построила втори етаж.

„Как така нямате къде?“

Иво пребледня. Това ми направи впечатление. Той знаеше нещо.

„Иво?“ – казах по-тихо. „Ти знаеше ли?“

Той се почеса по врата, както прави като лъже или като се чуди как да не си навлече бой.

„Ами… имаха проблем с квартирата…“

„Проблем“ се оказа, че Митко не е плащал наема два месеца, щото „имало неотложни разходи“. А „неотложните разходи“ били някакъв лизинг за кола и… да, екскурзия. Деси почна да обяснява как „децата заслужавали да видят море, докато могат“. Добре. А ние заслужаваме да си живеем нормално?

Здравка веднага скочи:

„Те са млади, правят грешки. Ти нали си по-разумната. Я помогни.“

„Аз помогнах. Две седмици. И не ми казвайте, че съм по-разумната, щото това май значи „по-удобната“.“

И тук идва най-гадното.

Митко извади едни документи от раницата си и ги тръсна на масата в хола.

„Ето, като толкова ти пречим – ние ще си уредим нещата. Ама Иво да си изпълни обещанието.“

„Какво обещание?“ – питам аз и гледам Иво.

Той се опита да ми каже с очи „мълчи“. Ама аз вече бях прегряла.

„Иво, какво обещание?“

Здравка се намеси, все едно тя е адвокат:

„Майка ти умря, Бог да я прости, и остави едни пари. Иво обеща да помогне на брат си да стъпи на крака. Нормално е.“

Аз седнах. Буквално седнах на дивана, щото ми омекнаха краката.

Майка му – Светла – почина миналата година. Знам за някакви пари от продажба на ниви около Плевен, ама Иво ми каза, че всичко отишло за кредита и за ремонти. И аз… вярвах. Не съм му ровила в сметките, щото сме семейство, нали.

„Иво… ти имаш пари от майка ти и не ми каза?“

„Не са кой знае какви,“ измънка той.

„Колко?“

„Осемнадесет хиляди,“ каза Митко вместо него, като че ли говорим за един чувал картофи.

Осемнадесет хиляди. А аз миналия месец се молехме дали да плащаме накуп „Гражданска“ и каско, или да го разбием. Аз отложих зъболекаря, щото „нямаме излишни“. Добре.

„И ти… без да ми кажеш…“

„Мария, не почвай сега,“ вдигна тон Иво. „Това е от майка ми. Аз решавам.“

„Да, ама ние плащаме заедно. И аз търпя тука…“ – посочих към хола, където чуждите чорапи бяха по перваза, а детските обувки – върху моите.

Деси се разплака театрално:

„Ама ние не сме дошли да ти пречим. Ти просто никога не си ни приемала.“

Не е вярно. Приемала съм ги. Само че… винаги аз съм тази, дето прави място. Те никога не правят място за мен.

Иво ме хвана за лакътя и ме дръпна към спалнята.

„Моля те, не прави сцени. Митко е закъсал. Ако не им помогнем, ще спят в колата.“

„В колата, която са взели на лизинг?“ – прошепнах. „Иво, те правят глупости, а ние плащаме. И ти го знаеш.“

Той се ядоса:

„Ти какво искаш – да изгоня брат си с децата? На Великден?“

„Аз искам да ме питаш. Да не ми криеш. И да не ми правиш дома… хостел.“

Като излязохме пак в хола, вече бях решила. Нямаше да викам. Само:

„Слушайте. Днес си събирате нещата. Оставате още една нощ – само, защото са празниците и заради децата. Утре сутринта – край. Ако имате да решавате проблеми, решавайте ги. Но не тук.“

Здравка ме изгледа така, все едно съм ударила шамар на икона.

„Ех, Мария… ти ще разсипеш семейството.“

„Не, Здравке. Семейството го разсипват лъжите,“ казах и погледнах Иво.

Митко стана рязко:

„Добре. Ще си тръгнем. Ама да знаете – после да не ревете, като ви трябва помощ.“

„Кога точно сте ми помогнали?“ – изпуснах се. И после ми стана криво, щото не е като да не са ми носили торби от „Фантастико“ два пъти… ама това не е помощ, нали.

Вечерта беше най-скапана. Седнахме на масата за яйца и козунак, а никой не говореше нормално. Децата се караха за стикери. Деси мълчеше и цъкаше в телефона. Здравка демонстративно не ми даде да нарежа салатата, все едно съм наказана.

Към полунощ Иво ми каза тихо:

„Съжалявам, че не ти казах за парите. Страх ме беше, че ще кажеш „не“ и ще изглеждам като гадняр пред майка ми… пред всички. Митко… винаги е бил…“

„Винаги е бил какво? Разглезен?“

„Да. Ама и аз съм виновен. Аз го вадя.“

На другия ден те си тръгнаха. Наистина си тръгнаха. Оставиха след себе си две торби боклук на терасата и една счупена чаша в мивката. И тишина.

Само че… оттогава с Иво сме като на мини. Той се цупи, че съм го поставила „в неудобно положение“. Аз се цупя, че ми е криел пари и че майка му раздава ключове, все едно апартаментът е нейният.

И най-лошото е, че не мога да кажа, че Митко и Деси са само виновни. Те са притиснати, с деца, с наеми, с глупави решения, да. Но и ние не сме светци – и аз се втвърдих, и Иво се прави на спасител.

Сега седя и си мисля: ако пак дойдат „за малко“, пак ли ще избухна така, или трябваше по-рано и по-нормално да го кажа? Вие какво бихте направили – бихте ли изгонили роднини с деца от дома си, ако партньорът ви крие пари и обещания зад гърба ви?