„Не искаме да виждаме внучето през уикенда“ – още не мога да кажа името на сина си без да ми пресъхне гърлото

„Недей да го водиш тук в събота. Няма да го гледаме.“

Баща ми го каза по телефона като за поръчка в кварталната баничарница. Без „извинявай“, без „нямаме сили“, нищо. Аз стоях пред блока в „Люлин“, с торба памперси от „Фантастико“, и се чудех дали да не хвърля телефона.

„Тате… това е внук ти. Само за два часа да дремна, Мария е на работа…“

„Твоя работа. Ние не сме ви бавачки.“

Чух майка ми отзад: „Кажи му, че имаме планове.“

Планове. В събота. Двамата пенсионери в „Надежда“. Планове.

Синът ми Феликс беше на година и малко. Аз още не бях свикнал да казвам „синът ми“ без да ми стане едно… буца. Не че не го исках. Напротив. Само че откак се роди, всичко се разпадна бавно, като стара мазилка.

С Мария се карахме за пари, за спане, за това кой колко е „помогнал“. Тя ми викаше: „Ти все с майка ти и баща ти го въртиш, а те нищо не правят.“ Аз пък: „Какво да направят, те са възрастни.“ И накрая тя: „Възрастни, ама за кафета и екскурзии са млади.“

Само дето тя не знаеше какво наистина става.

В събота пак отидох. Не с детето. Сам. Качих се до нашите, звъннах. Майка ми отвори и още на прага каза:

„Нали ти казахме.“

„Аз съм сам. Искам да говорим.“

Влязох. В хола миришеше на белина, все едно са чистили нарочно да ми покажат колко са „подредени“. Баща ми седеше на дивана и гледаше новините.

„Защо не искате да го виждате? Кажете ми в очите, бе.“

Той намали телевизора и само рече:

„Не е до това. Не ми вдигай тон.“

„Аз не вдигам тон, аз питам. Вие ме оставяте да се давя. Мария ми изяжда главата, детето реве, аз съм на смени в склада…“

Майка ми се размърда в кухнята и оттам: „Като не можеш, не правиш деца.“

Ей това ме удари. „Не правиш деца.“ Все едно Феликс е грешка, а не жив човек.

„Ти ли го каза това, мамо?“

Тя излезе с чиния и я тръшна на масата.

„Стига драми. Имаме си проблеми. Не сме длъжни.“

„Какви проблеми?“

Тишина. Баща ми стана, отиде до прозореца, дръпна пердето и пак го пусна, като нервен тик.

„Тате?“

„Проблеми. Финансови.“

„Какви финансови? Пенсиите ви са…“

„Не знаеш.“

И точно тогава майка ми изтърси:

„Баща ти подписа един поръчител… за брат ти.“

Аз буквално не разбрах.

„За Иво? Ама Иво е в Пловдив, нали… какъв поръчител?“

Баща ми се обърна и ми изсъска:

„Не почвай и ти. Дойде, ще ме съдиш ли?“

„Не! Кажете ми какво става!“

И се оказа, че брат ми Иво преди две години бил теглил кредит за „бизнес“ – някакви авточасти, OLX, складче под наем. Естествено, не потръгнало. Иво спрял да плаща. И търсели поръчителя. Поръчителя, познай.

„И защо не ми казахте?“

Майка ми: „Щото щеше да се разревеш и да направиш скандал. Както сега.“

„Аз да се разревa? Вие ме режете от внука си и аз да не…“

Баща ми: „Не сме го рязали. Просто… ако дойде социална, ако дойдат съдия-изпълнители, ако стане цирк… не искам детето да го гледа това.“

Ей това вече ме обърка. До преди минутa бях сигурен, че са просто коравосърдечни. А сега… звучеше като оправдание, ама и не точно.

„Социална? Каква социална, бе тате, никой няма да ви вземе…“

„Не говори глупости.“

Майка ми седна и тихо каза:

„Пращат писма. Звънят. Заплашват. Аз не спя. И като доведеш Феликс… аз…“

И тя си закри лицето. Първият път, в който я виждах така. И ми стана гадно, честно.

Само че после се сетих за Мария, която ме гледа като идиот всеки път, като кажа: „Нашите ще помогнат.“ А те… те си пазят паниката, а аз изглеждам като лъжец.

„Добре. А Иво къде е? Защо не си плаща?“

Баща ми: „Не знам. Не вдига. Мина през нас за два дни, взе пари, после… край.“

„И вие пак му дадохте?“

Майка ми: „Как да не дадем? Дете ни е.“

„А моето дете какво е? Чуждо ли е?“

Тук баща ми избухна.

„Ти ли ще ми казваш кое ми е дете? Ти си избра да живееш с тая, да правиш бебе в квартира и да ми звъниш за гледане!“

„Тая“ беше Мария. Стисках юмруци.

„Не говори така за нея. Тя работи, тате. На каса в „Била“ стои по 10 часа. Аз съм на нощни. Ние не сме богати. И не сме ви просили пари, само два часа помощ!“

Майка ми: „Ама тя… тя не ни харесва. От ден първи ни гледа накриво.“

„Щото вие я карахте да се чувства като натрапник! В болницата в „Майчин дом“ дойдохте и първото, което каза татко беше: „Име като чужденец му дадохте.““

Баща ми се намръщи: „Феликс… какво е това? Ние сме българи.“

„Детето е родено тук, бе! Какво значение има името?“

И тогава дойде другото. Най-гадното.

Майка ми ми каза тихо:

„Не само името. И… не сме сигурни…“

„В какво не сте сигурни?“

Тя се запъна, после го изплю:

„Че е твой.“

Все едно някой ме плесна. Замръзнах.

„Какво?!“

Баща ми не ме погледна. Само рече: „Не ти го казах, щото щеше да стане точно това.“

„Кой ви го е казал?!“

Майка ми: „Една жена от блока ѝ… каза, че преди теб имала друг… и че…“

„Една жена от блока?! Вие на клюки ли вярвате?“

Баща ми: „Мария не ни уважава. Все ни натяква. И ти се промени. Идваш само да искаш.“

Аз в този момент исках да счупя чашата на масата. Но вместо това само изрекох:

„Вие знаете ли какво ми причинявате с това? Аз съм на ръба с нея, тате. На ръба.“

Майка ми: „Еми като си на ръба, направи тест. Какво толкова?“

И тук вече… да, признавам, изкрещях.

„Тест?! Да отида при Мария и да ѝ кажа: „Нашите мислят, че си курва, дай ДНК“?! Вие нормални ли сте?!“

Майка ми: „Не ми говори така!“

Баща ми: „Излизай.“

Излязох. Треперех. На стълбището ми звънна Мария.

„Е? Ще го гледат ли утре, че ме извикаха пак?“

Мълчах. И тя усети.

„Какво пак?“

„Не искат.“

„Защо?“

И тук направих най-голямата си глупост или може би единственото честно нещо, не знам. Казах:

„Щото имат дългове заради Иво… и… и майка ми намекна… че не били сигурни за Феликс.“

От другата страна стана тишина, такава тежка.

„Те какво?“

„Мария… аз… не знам откъде им е…“

„Ти вярваш ли им?“

„Не. Ама…“

„Няма „ама“.“ Гласът ѝ стана лед. „Да не си посмял да ми искаш тест.“

„Не искам!“

„Добре. Тогава решавай. Или сме семейство ти и аз и детето, или си още на каишка при тях.“

И после ми затвори.

Вечерта не се прибрах веднага. Въртях се около „Западен парк“, седнах на една пейка и гледах хората как бутат колички. Писах на брат ми. „Къде си? Заради теб нашите потъват.“ Не отговори.

На другия ден Мария отиде на работа, аз останах с Феликс. Детето се смее, дърпа ми тениската, и аз си мисля: как въобще може някой да стои и да се чуди „чий е“? После пак се сещам за нашите – майка ми как плаче в кухнята, баща ми как се прави на камък, и за тия писма от частен съдебен изпълнител, дето сигурно ги чакат.

След три дни баща ми ми писа: „Ела да говорим като хора.“

Отидох. Беше ми донесъл една папка. Вътре – запори, писма, предупреждения. И още нещо – лист с печат от банка. Имало и втори кредит. Не само поръчителство. Той сам теглил, за да покрие първия.

„Защо?“

Той сви рамене: „Щото съм баща. Ти нали това ми обясняваш?“

И тогава ми се дояде езика. Да му кажа: „Да, ама за единия си баща, за другия не.“ Само че не го казах. Защото видях, че и той не е добре. Отслабнал, ръцете му треперят.

Майка ми пък ми каза: „Не ни мрази. Просто… като се страхуваш, ставаш лош. И ние станахме лоши.“

Да, ама Мария вече не иска да ги вижда. И честно… и аз не знам как да ги вкарам пак в живота ни, без да взривя всичко.

Сега съм между две неща: от едната страна – жена ми и детето, от другата – нашите, които потъват заради брат ми и се държат гадно, но и… май не го правят от чиста злоба, а от страх и срам.

Аз си обичам сина. И си обичам нашите. Само че те ме карат да избирам, а аз не искам да избирам.

Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли отрязали родителите си заради думите и отношението им, или бихте преглътнали и помогнали, въпреки че те реално ви предадоха?