„Прасето в хола не съм аз” – една неделна вечеря, която ми обърна живота

„Айде стига си се мотала, бе. Прасето в хола пак не е нахранено.”

Така го каза. Румен — мъжът ми. На глас. Пред майка му, баща му, сестра му, мъжа ѝ и нашите приятели — Краси и Силвия, дето бяха дошли „на по ракия и салата”, както всеки път в неделя.

Аз бях в кухнята, с престилка, с една тава картофи, дето изгорих леко, защото малкият — Митко — пак ревеше за телефона. И в тоя момент, като го чух, ми стана едно такова… не мога. Все едно ми плесна шамар, ама с думи.

„Какво каза?” — излязох с тавата в ръце и я оставих по-силно на масата, отколкото трябваше. Чиниите подскочиха.

Румен се изсмя, ама онова мазното, дето го мразя.

„Е, айде сега, не се прави. Майтап бе, Иво.”

Свекърва ми, леля Мария, веднага: „Руменчо, стига глупости… Ивана е уморена.”

Само че го каза така, все едно аз съм длъжна да съм уморена. Все едно си ми е работа.

Краси се опита да разреди: „Айде бе, Руме, ти да видиш като почне Силвия…”

Силвия го ръчка под масата и прошепна: „Не сега.”

Аз седнах, ама не можех да ям. Митко тропаше с вилицата и мрънкаше: „Искам кетчуп.”

Румен си сипа ракия и пак: „Ето, вижте я… цяла вечер кисела. Човек да не може да се пошегува.”

И тогава ми излезе от устата, преди да го мисля:

„Прасето в хола не съм аз. Ако ти е смешно — ставай и си направи салатата сам.”

Тишина. Буквално чувах как някой дъвче.

Свекър ми, чичо Петър, се изкашля: „Айде, стига… семейни работи.”

Румен се изопна: „Охо, гледай я! Приятелите ни тука, тя ми прави сцени. Ти нормална ли си?”

„Нормална съм. Просто ми писна. И пред хората да ме унижаваш, и после ‘майтап’. Майтап ти е само като аз търпя.”

Мария веднага влезе: „Иване, не го приемай така. Румен много работи, напрегнат е.”

„И аз работя, лельо Мария. Само че като се прибера, пак аз готвя, пак аз чистя, пак аз с детето. А Румен ‘много работи’ — да, в офиса. И после на бири.”

Румен трясна чашата: „Ей, стига! Да не почваме сега. Аз плащам всичко в тоя апартамент!”

И това ме удари втори път, защото… да, апартаментът. Точно там беше гвоздеят.

Живеем в „Люлин”, двустаен. На хартия е на Румен. Всички го знаят. И все едно заради това аз съм… гост.

„Плащаш?” — казах аз. — „С моите пари от аптеката кой плаща детската градина? Кой плаща тока, като ти забравиш? Кой изплаща кредита за колата, дето я караш ти?”

Той се изсмя пак: „Ти като не си доволна, заминавай при вашите.”

И тука Краси, дето обикновено мълчи, се обади: „Румен, това не е яко, брат.”

Румен го погледна: „Ти не се бъркай.”

Сестра му, Деси, до този момент си гледаше в телефона. Вдигна глава и каза тихо: „Иво, мамо, тате… трябва да ви кажа нещо.”

Аз си помислих, че ще каже, че е бременна или нещо такова. Не.

„Тоя апартамент… не е точно на Румен.”

Румен пребледня. Мария също.

„Какво говориш?” — изсъска Румен.

Деси преглътна: „Знаете, че татко преди години… като продадохте нивата в Плевенско и дадохте парите за капаро. Само че… документите са на името на мама. И има едно пълномощно, дето Румен ви накара да подпишете… за да може да ипотекира, ако трябва.”

Аз онемях. „Ипотекира?”

Свекър ми се ядоса: „Ние подписахме, защото ни каза, че е за банката, за по-лесно. Ти каза, че е формалност!”

Румен стана: „Стига! Сега ли ще ги вадим тия?”

Мария почна да се оправдава: „Ние… ние само искахме да ви помогнем да се устроите. То беше за вас двамата, Иване…”

„За нас двамата?” — казах аз и вече ми трепереше гласът. — „А защо аз не знам нищо? Защо все едно живея в апартамент, дето може утре да го няма?”

Тогава излезе най-гадното.

Деси погледна към мен и каза: „Иво… Румен тегли потребителски кредит преди година. Не ти е казал. И… ако не го плаща, има риск да пипнат апартамента през майка.”

Румен избухна: „Ти какво се правиш на светица, а? Да, теглих. За да покрия едни неща!”

„Какви неща?” — изкрещях аз.

Той млъкна. И точно това мълчание ми каза всичко.

Силвия прошепна: „Ох…”

Краси ме гледаше странно, все едно се опитва да сметне нещо.

Аз казах: „Кажи го. За какво?”

Румен накрая: „За бизнес. За едни части. Един приятел ме върза. Загубих. Не исках да ти казвам, че съм се прецакал.”

„И затова ме правиш на прасе пред хората? За да се чувстваш мъж?”

Той удари по масата: „Ти не разбираш! Ако ти бях казал, щеше да ми изядеш главата!”

„А сега не ям ли? Само че вече и всички знаят.”

Мария почна да плаче: „Ще ни разсипете… хора… детето е тука…”

Митко гледаше като уплашено кученце и стискаше кетчупа.

И тогава чичо Петър каза нещо, което ме довърши:

„Иване, ние… ние мислехме да прехвърлим апартамента на Деси. За всеки случай. Ако вие се разделите… да не остане за теб. Извинявай, ама…”

Аз само мигнах. Няколко пъти. „Аха. Значи това е било. Не съм ви снаха, аз съм риск.”

Румен се обърна към баща си: „Тате, стига!”

И тука за първи път си дадох сметка, че Румен не е само гаден. Той беше и натиснат. От тях, от страха им, от тия ‘да не остане за нея’. И той е живял с тая идея и се е озлобил. Ама пак — защо аз да го отнасям?

Станах, отидох в спалнята, взех една раница, наблъсках два комплекта дрехи за мен и за Митко.

Румен ме последва: „Къде тръгна?”

„При сестра ми в ‘Надежда’. Да се успокоя.”

„Ще ме изкараш пред всички боклук.”

„Ти сам се изкара.”

Той хвана раницата: „Не можеш да ми взимаш детето!”

„Не го взимам. Водя го да спи спокойно.”

И тука вече и аз не знам дали постъпих правилно. Щото… да, той е баща му. И Митко ревна: „Тате!”

Румен омекна за секунда: „Иво… нека да говорим утре. Моля те.”

Аз само казах: „Утре, утре… все утре. А днес ме нарече прасе.”

На излизане Мария ме хвана за ръкава: „Иване, не си тръгвай така. Ние ще оправим нещата.”

„Вие ги ‘оправяте’ без мен от години.”

Сега съм при сестра ми. Пиша това от нейния диван, Митко заспа след като три пъти се събуди да пита къде е татко. Румен ми звъня пет пъти, после прати съобщение: „Не ме излагай, ще платя кредита, само се прибери.”

А аз седя и се чудя кое е по-гадно — че ме унижи пред хората, или че всички са знаели за тия схеми с апартамента и аз съм била последната.

Не казвам, че аз съм цвете. И аз съм се заяждала, и аз съм го натискала за пари, и съм му вдигала скандали за глупости. Ама това… това ми идва много.

Ако сте на мое място — бихте ли се върнали да „говорите” и да спасявате семейството, или бихте си тръгнали окончателно, щом разберете, че и домът ви не е точно ваш?