Дъщеря ми във „Версаче“, аз с анцуг от Женския пазар – наистина ли съм лоша майка?

„Ти нормална ли си бе, Деси?“ – сестра ми Мария ми затръшна вратата на кухнята, все едно аз съм й длъжна за нещо. В едната й ръка – касова бележка, в другата – бежово бебешко боди с етикет, дето още виси.

Аз стоя до мивката по анцуг от Женския пазар, косата ми вързана на топка, Зоси в кошчето в хола мрънка и аз се правя, че не ме удря.

„Какво пак?“ – питам я, ама знам.

„Двеста и осемдесет лева за боди! Двеста! И! Осемдесет!“ – тя ми го тикна в лицето. – „И после ми викаш ‘Марче, дай 50 лв. до заплата’.“

„Не съм ти ги искала тоя месец…“ – опитах се, ама звучи жалко, като го кажеш.

„Миналия! И по-миналия! И все ‘до заплата’. Ти заплата имаш ли изобщо, или само снимки имаш?“

Работя в кол център, на смени, от вкъщи… то „работя“, ама като се разболее детето, почват едни отпуски, болнични, мениджърката ми се цупи. Не е като да не се старая.

„Зоси няма да ходи като парцалче“, казвам и усещам как ми се качва кръвта. „Името й е Зоси, да. И? Харесва ми. Не е Гинка, не е Снежанка…“

„Ей, стига с тия тъпотии, Деси. Майка ти като чу, че си я кръстила Зоси, два дни не говори.“

„Майка ми не говори по принцип, само мрънка.“

Мария се дръпна и погледна към хладилника. Отваря го без да пита – вътре: кисело мляко, две яйца, буркан лютеница и… нищо. Затваря.

„Това ли е ‘най-доброто’?“

Аз се засмях, ама такъв смях, дето не е смях.

„Тя е на кърма. Какво да й купя, пържоли?“

„Ти какво ще ядеш? Пак филия с лютеница? А после в Инстаграм – ‘моето бебе, моят свят’, снимки на бебешки чорапки с логото, все едно…“

„Какво все едно?“

„Все едно имаш живот, Деси.“

Това вече ме удари. Не че е грешно. Просто… кой е тя да ми го казва.

„Мария, ти какво искаш? Да я обличам от Хиполенд и да съм щастлива? Или да ходя в Лидл и да се кланям на промоциите?“

„Искам да не правиш детето на проект за доказване.“

Тук се замълчах, щото ме ядоса, ама и… не знам.

Зоси заплака по-силно. Отидох да я взема, а Мария продължава.

„Вчера бях в детската поликлиника в ‘Младост’ да водя Виктор, и една жена ме пита: ‘Ти ли си сестрата на онази, дето облича бебето си като манекенче?’“

„Сериозно?“ – изсумтях. – „И ти какво каза?“

„Казах, че си ми сестра, да. И че си… упорита.“

„Упорита, ха.“

Почнаха и от квартала. Съседката леля Пенка от входа ме засече на асансьора: „Десислава, браво, бе! Детето ти все едно е от телевизора. Само дето ти все с едни анцузи…“ И ми намигна. Нали уж шега. А аз се прибрах и ми идваше да се гръмна, честно.

Щото да, аз съм по анцуг. Пазарски. Не ми пука. Поне така си казвам.

Само че не е точно.

Истината е, че когато бях бременна, бащата на Зоси – Иво – ми каза: „Ние ще я гледаме като принцеса. Няма да е като нас.“ Той беше такъв – все едно е над всички, само че живееше под наем в „Люлин“ и вечно с някакви „проекти“. После, като се роди детето, изчезна. Не тотално, де – праща по 100 лв. като му скимне и пише „как е малката“ в месинджър. И толкова.

И аз… аз се хванах за тая „принцеса“ работа, като удавник за сламка.

„Мария, не ми говори за Иво“, казах, защото тя точно това щеше.

„Аз не говоря за него. Ти говориш. С тия дрехи.“

И тогава тя извади телефона си и ми го подаде.

„Виж.“

На екрана – чат. Името: „Иво П.“

„Защо ми показваш…“

„Щото ми писа на мен. Миналата седмица.“

И аз чета:

„Мария, кажи на Деси да спре да качва детето с тия маркови работи. Майка ми ги вижда. Става цирк. Тя мисли, че аз ги купувам и после ми иска пари. Не ми трябват проблеми.“

Аз: „Каква майка ти, бе? Та тя уж не знаеше, че имам дете…“

Мария въздъхна.

„Е, знае. Отдавна. Само че ти нали си ‘блокирала’ всички от неговите. А тя следи. И знаеш ли още какво?“

„Какво?“

„Че той е кандидатствал за кредит. И му трябва да изглежда ‘чист’. Никакви алименти, никакви деца по документи, разбираш ли? И затова е изнервен.“

Аз се вцепених.

„Как така никакви деца по документи? Той е вписан в акта за раждане.“

Мария се поколеба. Това ми направи лошо.

„Деси… ти сигурна ли си?“

Млъкнах. Не бях сигурна.

Защото когато раждах в „Майчин дом“, Иво дойде за малко, после изчезна и каза, че „ще оправи документите“. Аз тогава бях като в мъгла. После ми донесоха едни листове, подписвах. Майка ми ми звънеше да ми крещи, че се излагам, и аз… просто исках да приключи.

„Ти ме побъркваш“, казах и ми се разтрепериха ръцете.

Мария сви рамене.

„Не аз. Той. И ти, като се правиш, че всичко е наред.“

Седнах на дивана с детето на ръце и гледам в една точка. После пак се ядосах.

„И какво? Значи аз съм виновна, че той е мишок?“

„Не, ама…“ – Мария се опита да смекчи. – „Ти се хвана за дрехите, щото поне там контролираш нещо. Разбирам. Само че… в един момент ще трябва да мислиш за ясла, за наем, за тока. Не за логото на шапката.“

„Ти мислиш, че не мисля ли?“, избухнах. „Аз всяка нощ смятам. И после сутринта си казвам – поне да изглежда като дете, което някой е искал. Разбираш ли?“

Тя замълча. Първо път замълча по нормален начин.

„Иво пак ли ти е писал?“ – питам.

„Да. Каза ми да те ‘вразумя’. И че ако продължаваш, ‘ще вземе мерки’.“

„Какви мерки?“

„Не знам. Ама звучи гадно.“

И тук вече не беше само за дрехи. Почнах да се чудя дали тоя човек не се готви да ми извърти нещо – да ми иска детето, да ми прави проблеми, да ме плаши… И в същото време, ако тръгна да го съдя за издръжка, ще стане война. А аз нямам сили за война. И пари за адвокат.

Мария каза тихо:

„Деси, аз не те мразя. Просто ме е яд, че се трепеш за неща, дето не ти помагат. И че накрая пак аз ще те събирам.“

Аз се обърнах към нея:

„И теб какво те бърка какви дрехи купувам?“

„Щото ти ми звъниш в 23:30 да плачеш, че нямаш пари за памперси, а на другия ден качваш снимка как Зоси е с рокля за 400 лв. Хората не са слепи. Аз не съм слепа.“

Не знаех какво да кажа. И ето го моралното… аз не съм крадец, не съм безотговорна, ама и не съм и напълно наред. И Мария не е зла, ама ме стяга, все едно съм й дете.

Вечерта, след като си тръгна, рових папката с документи. Намерих акта за раждане. Иво… го нямаше. Полето за баща – празно.

Седнах на пода в коридора, с листа в ръка, и ми стана едно такова… не мога да го обясня. Все едно някой ми дръпна килима.

После ми светна и друго: тия „маркови“ дрехи… не всички ги купувам. Част от тях са подаръци. От една жена, която ме следи в Инстаграм и ми пише „ти си страхотна майка“. Тя ми праща по Еконт пратки. Аз я знам само като „Зоя В.“. Веднъж ми прати и 200 лв „за мляко“. Аз си казах – е, има добри хора.

Сега обаче… като видях празното поле за баща и съобщенията за „майка му“, в главата ми мина: ами ако тая „Зоя“ не е случайна? Ами ако ме следят? Ако това са неговите? Ако някой си играе?

На следващия ден звъннах на Иво. Вдигна след много.

„Какво има?“ – все едно аз го занимавам.

„Не си вписан. Защо не си вписан?“

Пауза.

„Така беше по-добре тогава“, каза. „Нямаше да се занимаваме.“

„Кои ‘ние’? Ти се занимаваш само да ми даваш акъл.“

„Деси, не почвай. Аз не мога да си проваля живота.“

„А моя?“

Той въздъхна, все едно аз съм драматична.

„Слушай. Ако искаш издръжка, ще си я търсиш. Ама после не се оплаквай, че няма да ти е лесно.“

И затвори.

Оттогава не съм качвала снимка. Зоси си е пак Зоси, пак си е хубава, дори и с боди от Pepco, честно. А аз си стоя с анцуга и се чудя дали всичко, което правех, беше за нея или за да не ме е срам от себе си.

И сега съм на кръстопът: да тръгна ли да го вписвам и да се боря за издръжка, с риска да ми направи живота ад, или да си мълча и да се оправям сама, само и само да няма скандали и съдилища? Вие как бихте постъпили на мое място?