Свекърът се нанесе за „само пет месеца“ в тристайния ни апартамент и от първия ден се скарахме

„Само пет месеца, бе, момиче. Какво толкова?“ — това ми беше първото изречение от свекър ми, още на вратата.

Часът беше към осем вечерта, детето тъкмо го бях приспала след сто кандърми и носене. Отварям — свекърът с два куфара, една найлонова торба от „Фантастико“ и физиономия, все едно идва на гости за уикенда. Зад него мъжът ми — Владо — стои и гледа в земята.

„Владо… какво е това?“ — прошепнах, щото да не събудя малкия.

Свекърът се навря вътре без да чака: „Ей, че е топло, браво. Айде, къде ще спя? В хола ли?“

Аз замръзнах. Ние сме в тристаен в „Люлин“ — спалня за нас, детска и хол, който е и кухня. Няма „резервна стая“. И режимът ни е… какъвто може с малко дете.

„Татко ще е при нас за малко, докато си оправи… там нещата“ — изръси Владо.

„Какви неща?“

„После…“

Още първата вечер свекърът си пусна телевизора до дупка. Аз му казвам тихо: „Моля ви, детето спи.“

Той ме погледна: „Едно време деца спяха и на хорото. Айде, не ми се прави на интересна.“

Владо мълча. Аз стискам зъби. Казвам си — добре, човекът е възрастен, сам е, не е лесно… ама и ние не сме на хотел.

На втория ден почна с дребните забележки. „Кафето ти е рядко.“ „Тази супа… само вода.“ „Владо, ти си отслабнал, бе. Това момиче не те гледа.“

Аз му отвърнах: „Аз ли не го гледам? Като бяхме без пари и Владо беше без работа, кой плащаше сметките от майчинството и каквото изкарам на свободна практика? Кой ходи по НОИ, по детски, по лекари?“

Той махна с ръка: „Е, женска работа.“

Владо пак — нищо.

След седмица вече не издържах. Седнахме вечерта в кухнята, детето спи, свекърът в хола си гледа новините и плюе по всичко.

„Владо, ти ще ми кажеш ли какво става? Пет месеца от къде паднаха? Защо не говорихме?“

Той се изнерви: „Ами какво да говорим? Той ми е баща.“

„И? Аз каква съм? Мебел ли съм тука?“

Тогава Владо изтърси: „Продаде къщата извън града. Или… ще я продава. Има дългове.“

Аз: „Какви дългове? Нали получава пенсия, има нивичка…“

Владо се почеса по врата: „Бързи кредити. Не знам точно. Има и… едни хора, дето го търсят.“

Ето това ме удари. Не че е беден — ние сме били бедни. А че някой го „търси“.

На следващия ден го хванах на стълбището как говори по телефона. Не исках да подслушвам, ама той си крещеше:

„Казах ти, ще ги дам! Не ме занимавай пред блока!“

Като ме видя — млъкна и ми се ухили: „А, снахата. Нищо, нищо.“

Вечерта направих скандал на Владо:

„Ти нормален ли си? Някакви хора му звънят, той вика по телефона! В нашия блок! А детето?“

Владо: „Не драматизирай.“

Аз: „Ти ли ще поемеш, ако стане нещо?“

Тогава той ме погледна лошо: „Не ми говори така за баща ми. Той за мен всичко е правил.“

Аз не издържах: „Всичко? Като те остави на баба ти, докато той ходи по гурбет и се прибира веднъж на година пиян? Това ли е всичко?“

И в този момент видях как Владо се сви. После избухна:

„Не знаеш! Не знаеш нищо!“

И ми каза нещо, дето не очаквах.

Апартаментът не бил „негов“. Или поне не само негов. Оказа се, че преди години, когато купували жилището, баща му дал голяма част от парите — уж като „помощ“ — и Владо подписал някакъв документ, че ако се наложи, баща му има право да живее тук. Владо го беше скрил от мен. Казал си бил, че „никога няма да се стигне до това“.

Аз го гледам и ми иде да го ударя.

„Ти… ти си подписал да ми доведеш човек в къщата без да ме питаш?“

„Не е така! Просто… бях притиснат. Тогава нямаше пари. И той каза, че иначе няма да даде…“

„И ти избра да ме излъжеш.“

След това вече всичко се развали. Не само заради свекъра, а заради Владо. Започнах да се чувствам като натрапник в собствения си живот.

Свекърът усети и почна да натиска още повече. „Владо, не я слушай тая.“ „Жените все искат да командват.“

Една сутрин го хванах как рови в шкафа, където държим документите. Казвам: „Какво търсите?“

Той: „Абе… нищо. Да видя къде е акта.“

„Кой акт?“

„За апартамента. Да си го знам.“

Аз: „Не пипайте там.“

Той се изсмя: „Ти ли ще ми казваш? Аз съм дал парите.“

И тогава аз казах нещо грозно, признавам:

„Ами като сте дали, що ги изядохте по кредити? Защо сега ние да плащаме?“

Той се озъби: „Ти много знаеш! Владо, кажи ѝ!“

Владо пак — между нас. Само дето този път каза:

„Татко не е взимал кредити за глупости. Взе ги… за мен. Преди години. Като аз направих една простотия и трябваше да се покрие. И ако не бяха тия пари, щях да имам проблеми.“

Ето ти морална каша. Аз стоя и не знам какво да кажа. Значи свекърът не е просто „хазяин-тиранин“. Човекът е затънал, щото е покривал сина си. И Владо мълчи шест години и ме прави на глупачка.

Но пак — това не прави нормално свекърът да се държи все едно апартаментът е негов и ние сме му под наем.

Стигнахме до там, че аз започнах да спя с детето в детската, а Владо — на дивана в хола, щото свекърът си окупира спалнята „за да му е удобно кръста“. И всяка вечер слушам как двамата си шушукат и как свекърът му казва: „Не ѝ давай много да говори. Жените като ги оставиш…“

Един ден от детската чух Владо да казва: „Само да минат тия месеци, ще я убедя да продадем и да вземем по-голямо.“

И свекърът: „Не да вземете. Да оправите моето първо. После ще мислите.“

Сутринта направих най-големия скандал досега.

„Значи планът ви е да продадете жилището зад гърба ми?“

Владо: „Никой няма да продава зад гърба ти.“

Аз: „Ама вие това обсъждате!“

Свекърът се намеси: „Ако не ти харесва, отивай при вашите. Като си толкова горда.“

Аз: „Моите са в Плевен, работят, нямат място. И защо аз да ходя? Детето къде?“

Той: „Е, детето е на Владо.“

Това ме довърши. Владо се опита да каже нещо, ама късно. Събрах една чанта и отидох при приятелка в „Надежда“ за две нощи. Не защото имам къде — а щото щях да се пръсна.

Владо ми звъня сто пъти. Писах му: „Кажи ми честно — ти на коя страна си?“

Той върна: „На вашата. Ама и него не мога да го изхвърля.“

И аз го разбирам… донякъде. Само че и аз не мога да живея пет месеца като чужда в собствения си дом, с човек, който ме унижава, и с мъж, който ми е крил документи и стари истории.

Вчера се върнах, щото няма как — детето има градина наблизо, имам работа, живот. Свекърът ме посрещна все едно нищо не е било: „Айде, направи едни кюфтета.“

Аз му казах: „Няма да стане така. Или сядате и говорим като хора — с правила, срок, кой какво плаща, кой какво прави — или аз ще си търся квартира и ще подам за развод, и тогава да видим кой какво е подписвал.“

Владо ме гледа като пребит. Свекърът се направи на засегнат: „Ти ли ще ми поставяш условия?“

„Да“ — казах. И гласът ми трепереше, ама го казах.

Сега сме в онова гадно положение — никой не е чист. Свекърът може да е помогнал на сина си, може и да е бил притиснат, но се държи ужасно и не признава граници. Владо може да е искал да ни спести „грозното“, ама реално ме е лъгал години. А аз… аз съм на ръба и понякога говоря злобно, после ме е срам, ама пак не отстъпвам.

И се чудя — ако сте на мое място, бихте ли търпели тези „само пет месеца“ заради мъжа си и историята им, или бихте се махнали, дори да разбиете семейството си?