Спрях да издържам роднините си, когато баща ми умираше, а всички се направиха, че не ни познават

„Емче, недей пак да звъниш за пари, че и ние не сме цъфнали“, ми каза леля ми Дора и направо ми затвори.

Аз стоях в коридора на онкологията в Пловдив с плика от аптеката в ръка и не можех да повярвам. Баща ми вътре повръщаше от химиотерапията, майка ми не беше спала от две нощи, а по сметката ни имаше нещо смешно. И не че звънях на леля ми, защото изведнъж сме се сетили за нея. Години наред нашите бяха помагали на всички.

Баща ми, Стефан, беше от тия хора, дето не могат да откажат. На вуйчо ми му платихме ремонта на покрива в село Труд, „че ще върне като продаде житото“. Не върна. На братовчед ми Митко му дадоха пари за първата вноска за кола, после за някаква глоба, после да не му спрат тока. Леля Дора, като се разведе, половин година майка ми ѝ пазаруваше и ѝ пращаше буркани, щото тя „била срината“. На другата ми братовчедка гледахме детето цяло лято, за да работи по морето. Все с идеята, че сме семейство.

И аз така бях научена. Даже като почнах работа в кол център, още на втория месец дадох 700 лева на Митко, че щели да му вземат буса. Майка ми само каза: „Ще ги върне, споко.“ Не ги върна.

После баща ми се разболя. Първо мислехме, че е язва. После излезе, че е рак на панкреаса. От тия думи направо ти изтръпва главата. Той се опитваше да се държи: „Нищо ми няма, ще го оправим.“ Само че не го оправихме. Болнични, лекарства, пътувания до Пловдив, после до София за мнение, изследвания, хранителни добавки, памперси накрая… парите изчезваха като вода.

Майка ми, Радка, работеше в шивашки цех и вземаше малко. Аз тогава бях на квартира в Пловдив, но се прибрах в Асеновград, за да съм при тях. Напуснах. Нямахме особен избор. Започнах да търся дистанционна работа, ама то не става за два дни.

Тогава за първи път баща ми каза: „Обади се на нашите. Нали толкова пъти сме помагали.“ И аз се обадих.

Едните нямаха. Другите точно били изтеглили кредит. Третите не вдигаха. Митко ми писа във вайбър: „Братовчедке, ако можех, щях, ама и аз съм зле.“ На снимката му профилната беше с ново БМВ. Да, сигурно е бил много зле.

Най-много ме заболя от Дора, защото майка ми за нея наистина се беше разкъсвала. А тя каза: „Е, нали има здравна каса. Какво толкова плащате?“

Като го чух това, направо ми причерня. Викам ѝ: „Ела ти да видиш какво поема касата и какво не.“ Тя млъкна за секунда и после: „Не ми говори така. И аз имам нерви.“

Добре. И тя имала нерви.

Само че после излезе и друго, което обърка всичко. Една вечер майка ми търсеше някакви документи и от гардероба падна една папка. Вътре — договор за потребителски кредит на името на баща ми за 18 000 лева. Аз изтръпнах. Викам: „Това какво е?“ Майка ми седна на леглото и почна да плаче. Оказа се, че преди две години баща ми бил станал поръчител на Митко, после Митко спрял да плаща и накрая нашият изтеглил нов кредит, за да покрие оня и „да не стане скандал в семейството“.

Аз направо избухнах.

„Тоест ние не сме фалирали само от болестта? И от неговото великодушие сме фалирали?“

Майка ми се разсърди: „Не говори така за баща си.“

„А как да говоря? Че е спасил Митко, който сега не ни вдига?“

Точно тогава баща ми ни чу. Беше отслабнал страшно, но пак намери сили да каже: „Аз го направих. Аз. Оставете майка ви.“

Гледах го и ми беше едновременно жал и яд. Той каза: „Митко тогава щеше да загуби всичко. Имаше малко дете.“

Аз викам: „А ние сега какво имаме, тате? Кажи ми.“

Той се обърна към стената. Това ми стои в главата и сега.

След това вече не можех да гледам роднините по същия начин, ама честно казано, яд ме беше и на нашите. Защото те ги бяха научили, че винаги ще има кой да оправя нещата. И аз бях част от това. Всеки път, когато съм пращала пари и съм мълчала, съм помагала да стане така.

Малко преди баща ми да си отиде, Дора дойде. Не с пари. С портокали и с едно: „Ако има нещо, казвайте.“ Майка ми чак ѝ благодари. Аз излязох на терасата, защото ако бях останала вътре, щях да кажа нещо ужасно. После чух как Дора шепне на майка ми: „Само гледай апартамента да не го прехвърлите на Емесе отсега, че после другите ще се разсърдят.“

Другите. Кои други? Същите, дето ги нямаше.

След погребението стана още по-грозно. Митко дойде уж да помага, седна, пи кафе и между другото попита какво ще правим с апартамента на баба в Кършияка, дето още се водеше на няколко наследници. Тогава разбрах защо изведнъж са се сетили за нас. Не заради баща ми. Заради имотите и да не би майка ми да поиска нещо от дяловете.

Аз му казах: „Спокойно, нищо не искаме от вас. И вие нищо не искайте от нас.“

Той се обиди: „Голяма станà. Да не мислиш, че сме ви длъжни?“

Тогава майка ми, която все ги защитаваше, много тихо каза: „Длъжни не сте. Но се видяхте какви сте.“ Настана една тишина… Митко си тръгна и оттогава само праща честитки по празници.

Проблемът е, че не свърши дотам. След няколко месеца леля Дора звънна на майка ми да поиска 1500 лева, защото синът ѝ закъсал с лизинга. Майка ми инстинктивно пак тръгна да мисли как да помогне. Аз направо ѝ взех телефона.

„Няма да стане, лельо. Ние плащаме кредити още от вашия племенник. И лекарства на мама. Няма.“

Тя веднага: „Е, много ви се вдигна носът. Баща ти не беше такъв.“

Казах ѝ: „Да, не беше. И затова умря с дългове.“ И после цяла нощ не спах, защото ми беше гадно, че го казах така.

Майка ми два дни не ми говори. После седна до мен в кухнята и каза: „Права си, ама ми е трудно. Все едно режа от себе си.“ Това може би беше най-честното нещо, което е казвала по темата. Защото да, на нея ѝ бяха сестра, племенници, кръв. Не е като да натиснеш копче и край.

Сега сме само двете. Изплащаме каквото е останало, аз работя в един онлайн магазин и вечер водя майка ми на разходка до парка, защото кръвното ѝ играе. Роднините още понякога се сещат за нас, ама главно когато имат нужда от услуга, документ, контакт с лекар, пари назаем. Аз вече казвам „не“. Понякога треперя, понякога после плача в банята, ама казвам „не“.

Само че, ей това е — още не знам дали пазя нас, или просто наказвам всички заради баща ми и заради това, че не можах да му простя навреме. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли отрязали роднините напълно, или пак бихте оставили една вратичка?