Когато сестра ми поиска ключовете от апартамента на майка ни, разбрах, че за тях аз пак съм последна

„Дай ключовете и не се прави на интересна, Нели.“

Това ми го каза сестра ми Деси в коридора на „Пирогов“, докато чакахме да свърши прегледът на майка ни. Хора минават, носилки, лекари, а тя застанала срещу мен с кръстосани ръце, все едно съм й длъжна.

Казах й: „Няма да ти дам нищо, докато мама не ми каже лично.“

Тя ми се изсмя. „Лично? Ти от три месеца я виждаш повече от мен и много си повярва.“

Точно това ме жегна. Защото да, виждах майка ми повече. Не защото съм някаква светица, а защото живея в София, в „Люлин“, на две преки от нейния блок. Деси е в Пловдив, с две деца, мъж на смени и кредит. Обаче последните месеци аз й пазарувах, аз я водех до личната, аз висях пред кабинетите, аз слушах оплакванията и пак накрая съм никоя.

Майка ни беше паднала в банята. Счупена китка, високо кръвно, нищо фатално уж, но я задържаха за изследвания. Аз се бях изплашила много. Деси дойде веднага, това е вярно. Само че още същата вечер почна за ключовете.

„Трябват ми, за да оправя документите“, каза ми тя.

„Какви документи?“

„За апартамента.“

И тука вече ми причерня. Защото този апартамент е единственият на майка ни. Панелка в „Люлин“, стара, но нейна. И от години слушам как аз съм била „по-близо“, значи сигурно ще остана вътре, а Деси била „ощетена“. Само че никога не съм искала нищо. Даже като се разведох и останах с детето под наем в „Обеля“, майка ми каза да се преместя при нея, а аз отказах. Не исках после приказки.

Казах й: „Мама жива ли е? Жива е. Какъв апартамент сега?“

Деси извика: „Точно защото е жива, трябва да се уреди, да не стане като с татко!“

Татко почина преди шест години и тогава наистина стана мазало. Нямаше завещание, имаше някакъв стар влог, заем към приятел, караници за нивата край Плевен, дето никой не искаше, но всички се караха. Месеци не си говорехме.

Обаче пак… в болница да ми говориш за имот? Грозно ми дойде. Не й дадох ключовете.

На следващия ден майка ми ме погледна странно и каза: „Защо се държиш така с Деси?“

Аз направо онемях. „Аз? Тя ми иска ключовете за апартамента ти!“

Майка ми въздъхна. „Казах й аз.“

„Ти? Защо?“

И тогава излезе първото нещо, което не знаех. Преди година Деси била изтеглила бърз кредит, уж да покрие закъснели вноски и лечение на малкия, който имаше проблем със зъбите и после носи шини. Само че кредитът се навързал с друг, после мъжът й останал без работа за два месеца и положението станало лошо. Майка ми й помагала тайно. Давала й пари от пенсията и от това, което пазеше от татко. На мен не ми казала, „за да не се тревожа“, така каза.

Аз избухнах: „Да не се тревожа? Аз всеки ден ти нося торби от Била и плащам лекарствата понякога, защото ти все нямаш!“

Майка ми се разплака. „Защото давах на Деси.“

И в този момент, честно, не знаех на кого съм по-бясна. На Деси, че е взимала. На майка ми, че крие. Или на себе си, че пак съм последната, която разбира.

После дойде Деси. И стана страшно.

„Кажи й всичко, айде“, казах аз.

Тя вика: „Какво всичко? Че не исках да стигаме дотук ли? Че ти винаги си била добрата, а аз проблемната?“

„Недей да обръщаш!“

„Не обръщам. Мама сама реши да ми помага.“

„С моите пари също, явно!“

„О, стига, Нели. Ти колко пари си дала? Сметнала ли си си ги?“

Това беше гадно. Защото не съм ги смятала. И точно това ме засегна. Че за мен винаги е нормално да давам време, нерви, ходене, а за нея е нормално да вземе пари, и накрая пак аз излизам дребнава.

Обаче после тя каза нещо, дето ме удари през устата.

„Исках ключовете, защото имах час при нотариус, не да продавам апартамента. Да направим пълномощно и да се спре една измама на името на мама.“

Оказа се, че преди седмица някакъв „консултант“ ходил у майка ми вкъщи. Звънял й по телефона преди това, представил се уж от фирма за „обратно изкупуване“ и за „изгодна издръжка срещу имот“. Майка ми, понеже е сама и обича да си говори, го пуснала на кафе. Подписала някаква „предварителна консултация“. Деси намерила документите, като била дошла в събота. Аз въобще не знаех.

Майка ми мълчеше. После тихо каза: „Не разбрах какво подписвам. Мислех, че е за социален асистент.“

Направо ми омекнаха краката.

И изведнъж цялата картина стана друга. Деси не е дошла само за апартамента. Била е уплашена. Само че пак не ми каза нормално, а нахално, все едно съм й враг. А и майка ми пак е крила, и от двете ни.

После излезе и второ. Майка ми беше обещала на Деси, че ако някога продаде апартамента, ще й даде по-голямата част, защото „Нели е по-оправна и ще се оправи“. Това го каза пред мен. Ей така. Сякаш говорим за буркани.

Аз само я гледах. „Значи цял живот аз се оправям и затова съм наказана?“

Тя се засрами, ама не върна думите.

Деси вика: „Не съм искала повече, мама сама…“

„Ама си мълча удобно, нали?“ й казах.

Тя също се разрева. „Мълчах, защото ме е срам! И защото, да, имам нужда! И защото при теб всичко винаги е подредено отвън, а аз все закъсвам!“

Само че при мен не е подредено. Аз съм сама с дъщеря в осми клас, бачкам в счетоводна кантора в „Младост“, връщам се умряла, после при майка ми, после вкъщи. Просто не рева пред всички.

В крайна сметка направихме пълномощното. Аз също отидох. Проверихме документите при нотариус, после и при адвокат. Имало е риск, не огромен, но достатъчен. Спряхме го навреме. Майка ми я изписаха след три дни.

И уж всичко трябваше да се успокои, ама не. Аз оттогава не мога да преглътна едно нещо. Не парите даже. Не и апартамента. А това, че в това семейство съм удобната. Тази, на която не трябва да се обяснява, защото ще понесе. На която не трябва да се дава сигурност, защото „тя ще се справи“. И като тръгне нещо да гори, звънят на мен. А важните разговори пак минават покрай мен.

Миналата вечер Деси ми звънна. Каза: „Нека да се редуваме с мама, да не изгаряш само ти.“ За пръв път го каза. Чух я, ама не можах да омекна веднага. Само й отговорих: „Ще видим.“

Сега сериозно обмислям да се дръпна малко. Не да изчезна, не мога. Но да спра да съм винаги първа на линия. И ме гложди, че точно тогава може пак да стане нещо и после аз да съм виновната.

Не знам, честно. Понякога си мисля, че ако не сложа граница сега, никога няма да съм нещо повече от резервен човек. А понякога ми става жал и си казвам, че всички сме се оплели и никой не го е планирал така.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли се дръпнали напълно, за да си върнете малко стойността, или това вече е прекалено?