Двайсет години гледах майка ни, а апартаментът остана за брат ми

„Ти сериозно ли ми казваш, че апартаментът е на Мартин?“

Това беше първото нещо, което казах на нотариуската, и направо усетих как гласът ми изтъня. Бяхме в една кантора до Съдебната палата в Пловдив, миришеше на кафе и прах, а брат ми стоеше до прозореца и мълчеше, все едно не е за него цялата работа.

Нотариуската ме погледна над очилата и каза: „Има саморъчно завещание, госпожо. Вашата майка е завещала апартамента, влоговете и нивата край село Труд на сина си Мартин Георгиев Петров.“

Аз направо онемях. После казах: „А аз? Аз къде съм в тая работа?“

Мартин само промърмори: „Сани, не тук.“

Не тук. След като двайсет години аз бях „тук“ за всичко.

Майка ми беше болна от диабет, после тръгнаха проблеми със сърцето, после една операция, после падане в банята, после вече почти не можеше сама. Аз зарязах задочното си във Великотърновския, върнах се в Пловдив и останах при нея. Уж за малко. Стана двайсет години. Работех каквото намеря — в магазин за дрехи до Джумаята, после в една счетоводна къща като помощник без договор, после гледах възрастна жена в Кючук Париж на почасово, колкото да вържа месеца. Не се омъжих, не родих, нищо. Все „сега не мога, майка е зле“.

А Мартин? Той отиде в София още млад, после почна работа в IT фирма, ожени се, разведе се, пак се ожени, идваше по празници и на това му викаше „помагам“. Пращал бил пари. Да, пращаше понякога. Не всеки месец. И винаги така, все едно прави страшна услуга.

След кантората излязох навън и направо му креснах на улицата.

„Ти знаеше ли?“

Той каза тихо: „Да.“

„От кога?“

„От миналата година.“

И тогава аз го шамаросах. Не се гордея, ама така стана. Хората се обърнаха, една жена спря, той само си хвана бузата и каза: „Айде, стига.“ Това ме вбеси още повече.

„Стига? Аз я обръщах, миех, водех по лекари в Пълмед, чаках с часове пред кабинети, карах се с личната за направления, взимах лекарства от денонощната аптека в два през нощта, а ти ще ми кажеш стига?“

Той тогава за пръв път повиши тон: „И аз съм давал пари!“

„Пари! Много удобно. Пращаш 300 лева и си чист.“

Той каза: „Не са били 300 лева.“

Тогава си тръгнах. Ако бях останала още малко, щях да направя по-голям цирк.

Същата вечер рових из шкафовете вкъщи като луда. В апартамента на майка ми, дето явно вече не е мой дом, а негов. Търсех не знам какво — бележка, старо завещание, каквото и да е. Намерих папка с епикризи, сметки към ЕВН, бележки от пощата, и една тетрадка с нейния почерк. Не беше точно дневник. По-скоро разни записки. Вътре имаше и едни разписки за банкови преводи. Все от Мартин. Не от време на време. Почти всеки месец. Някои по 800, някои по 1200 лева. Години наред.

Седнах на леглото и ми стана гадно. Защото аз не знаех. Или не исках да знам. Майка ми все ми казваше: „Оправяме се, не го мисли.“ А аз си мислех, че се оправяме, защото аз съм тук и се скъсвам.

На следващия ден му звъннах.

„Ела.“

Дойде вечерта. Седна на стола в кухнята, дето майка ми винаги слагаше мушамата. Аз му сложих тетрадката пред него.

„Защо не ми каза?“

Той сви рамене. „Щото майка не искаше.“

„Много удобно пак.“

„Не, не е удобно. Тя казваше, че ако ти кажа, ще почнеш да отказваш всичко и ще се чувстваш купена.“

Аз се изсмях, ама от яд. „Купена? Аз без това си дадох живота.“

Той ме погледна и каза: „Това не ти го исках аз.“

Това направо ме сряза. Казах: „Значи сама съм си виновна, така ли?“

„Не. Ама и аз не съм ти виновен за всичко. Ти не ме пускаше близо до нея.“

„Моля?“

„Всеки път като идвам, ти беше намръщена, контролираше всичко, кое лекарство кога, кое ядене, кое одеяло. Майка почваше да шепне пред тебе. Не можеше да каже нищо без да я поправиш.“

Аз скочих. „Защото ако не я следях, тя щеше да яде баница и сладко и после захарта до небето!“

„Знам. Ама не всичко беше само болести.“

После той ми каза нещо, дето изобщо не очаквах. Преди шест години искал да я вземе да живее при него в София. Жена му тогава била съгласна, били гледали апартамент под наем на партер, за да й е лесно. Майка ми отказала. Не заради Пловдив. Заради мен.

„Каза ми: ако си тръгна, Снежи ще остане с празни ръце, тя не знае вече как да живее другояче. Ще се разпадне.“

Аз казах: „Лъжа.“

Той отвърна: „Не. И още нещо каза. Че ако остави апартамента на теб, ти никога няма да си тръгнеш от него и ще го приемеш за компенсация. А тя не искала да те закотвя още повече.“

Тук вече ми идеше да хвърля чашата. „Много хубаво го е измислила. Да ме освободи, като ме изгони от дома ми след смъртта си.“

Той замълча. После тихо каза: „Не искам да те гоня.“

„А какво искаш?“

„Да продам нивата, не апартамента. Апартаментът… не знам. Може да останеш вътре, докато се оправиш. Може и да ти прехвърля половината, ама има нещо, което още не знаеш.“

Аз вече бях на ръба. „Хайде, кажи и това.“

Той си извади телефона, отвори нещо и ми подаде. Беше банков кредит. Потребителски. На негово име. Голям. Теглен преди четири години.

„За какво е това?“

„За операцията й в Турция и рехабилитацията после. Тогава ти мислеше, че фирмата ми е дала бонус.“

Аз седях и гледах като ударена. Да, спомних си. Той дойде, плати всичко без да ми даде да питам много. Аз тогава му казах: „Е, поне веднъж се сети.“ Уж на майтап. Не било майтап явно.

„Още го плащам,“ каза той. „След развода ми стана мазало. Бившата ми жена също ме натиска за издръжка. Не съм богат, Снежи. Просто не съм бил тук физически.“

И ей тука всичко се обърка в главата ми. Защото аз пак съм бясна. Няма как да не съм. Майка ми е знаела какво прави. Умишлено ме е оставила без нищо на хартия. Все едно трудът ми, годините, това че не излязох от тоя апартамент, не струват. От друга страна, явно и аз съм живяла в някаква моя версия, че само аз нося всичко, а той се е скатавал. А истината е, че той е плащал много повече, отколкото съм предполагала, и сигурно и него го е боляло по неговия си начин.

Само че парите не са същото като това да не спиш нощем и да чистиш след човек, който ти е майка и в един момент ти вика: „Остави ме да умра.“ Това няма цена. Ама и сметките, лечението, болниците — и те нямат как да станат без пари.

Сега съм още в апартамента. Мартин не ме е притискал. Каза ми: „Ще изчакаме.“ Аз не знам какво да правя. Да оспорвам завещанието ли, да искам моя запазена част, да приема ли някаква уговорка помежду ни? И най-гадното е, че за първи път от години си говорим нормално, точно когато майка ни я няма.

Честно, не мога да простя нито на него, нито на нея напълно. Ама май вече не мога и да кажа, че само аз съм жертва. Вие какво бихте направили на мое място?