След 15 години мълчание баща ми се появи на вратата и поиска дял от апартамента на баба ми

„Имам право на дял. Да не мислиш, че ще ме прескочите така?“

Това ми каза баща ми на прага. Стоях по домашни дрехи, с торба от кварталния магазин в ръка, и първо даже не го познах. Не го бях виждала 15 години. Нито за рожден ден, нито за абитуриентския, нито когато се омъжих, нито когато се разведох. Изчезна и толкова.

Казах му: „Сега ли се сети, че съществувам?“

Той сви рамене и влезе в коридора, сякаш това още му е дом. „Чух, че майка ми е починала. Лека й пръст. И чух, че апартаментът е останал за теб.“

Баба ми почина миналата есен. До последно аз я гледах. Водех я по кардиолог в поликлиниката, купувах лекарства, плащах сметки, ставах нощем, когато й падаше кръвното. Работя в счетоводна кантора и не изкарвам кой знае какво, но през последните две години буквално живеех между работа, аптека и вкъщи. Майка ми помагаше, доколкото може, но тя е в друг град и е с болни колене.

Баба ми беше направила саморъчно завещание в моя полза за апартамента в „Люлин“, където живея и сега. Мислех, че всичко е ясно. Оказа се, че не е толкова просто. Той като неин син има запазена част. Аз това го знаех бегло, но честно казано, до последно се надявах, че няма да се появи.

„Къде беше, когато тя лежеше с температура и аз търчах до денонощната аптека? Къде беше, когато нямахме пари за санитарни материали?“ му казах.

Той ми отговори: „Не си ми звъняла.“

Това ме довърши. „Сериозно ли? Аз трябваше да те издирвам, за да ти кажа, че майка ти умира?“

Истината е, че и аз не съм безгрешна. Имах телефона му от общ познат отпреди години. Не му звъннах. От инат. От страх. От това, че не исках пак да ми затвори или да се оправдава. Когато баба ми беше още жива, тя няколко пъти ми каза: „Обади му се.“ Аз все отлагах. Казвах й: „Ако иска, той ще те потърси.“ Не го направи.

Седнахме в кухнята. Направих кафе, не знам защо. Навик може би. Той изглеждаше състарен, уморен, поизгубен. Не това ме омекоти, яд ме беше още повече. Защото дойде чак когато стана дума за имот.

Тогава той каза нещо, което ме разклати: „Не дойдох само за пари. Исках да те видя.“

Изсмях се. „Много удобно съвпадение.“

Той не отрече. Само каза: „Да, удобно е. И късно е. Но е факт.“

После почнаха едни разговори, които трябваше да сме имали преди 15 години. Как си тръгнал, защото с майка ми не можели да се понасят. Как имал дългове. Как работил по строежи в Пловдив, после в София, после пак изчезнал. Как го било срам да се върне с празни ръце. Аз му казах: „Срам те е било да се върнеш, но не те е било срам да не плащаш издръжка?“ Той замълча. Това мълчание поне беше честно.

След седмица ми прати покана чрез адвокат. Тогава вече ме хвана паника. Апартаментът е единственото ми жилище. Имам и кредит за ремонт, който направих, докато баба ми беше жива – смених дограма, баня, тръби. Голяма част от парите бяха мои спестявания, а част са заем, който още изплащам. И изведнъж човек, който го е нямало никакъв, можеше да поиска своята част и да ми обърне живота.

Отидох при адвокатка по препоръка. Тя ми каза направо: „Ако тръгнете по съдилища, ще дадете нерви, време и пари. А и той вероятно наистина има право на част. Може да търсите споразумение.“

Прибрах се и ревах от яд. Не защото законът е такъв, а защото ми беше непоносимо пак той да определя какво ще става с живота ми. И в същото време, колкото и да ме е срам да си го призная, аз все чаках да каже нещо като „съжалявам“. Не за имота. За мен.

Срещнахме се пред едно кафе до Съдебната палата. Казах му: „Няма да оставя дома си. Ако искаш, съди ме, но повече от това няма какво да вземеш от мен.“

Той ме погледна и каза: „Нямам сили за съдилища. Имам нужда от пари, да. Но не искам да ти взема жилището.“

Пак не му повярвах веднага. Попитах го за какво са му. Каза, че е под наем в „Обеля“, че е без постоянна работа, че има здравословен проблем и му предстоят изследвания. Не знам кое е вярно и кое е спестено. Но този път не звучеше като човек, който идва да ми играе театър. По-скоро като човек, който цял живот е бягал от всичко и вече няма накъде.

Накрая се разбрахме така: изтеглих малък потребителски кредит и му дадох сума, която е много по-малка от това, което би търсил по закон, но достатъчна, за да подпишем споразумение, че няма да претендира за апартамента. Да, знам как звучи. Все едно съм му платила да изчезне пак. Може и така да е.

Когато подписахме, той каза: „Не го заслужавам.“

Аз му отвърнах: „Не, не го заслужаваш. Правя го заради себе си.“

После, точно преди да си тръгне, ме попита: „Може ли поне понякога да се чуваме?“

И ето това ме мъчи сега повече от парите. Защото за дома си намерих решение, макар и трудно. Но не знам какво да правя с това, че още ми е баща. Не му вярвам. Яд ме е. И въпреки това не ми е все едно.

Засега сме си писали два пъти. Кратко, неловко, като между чужди хора. Може би точно такива сме.

Оставам с чувството, че си купих спокойствие, но не и отговор. Вие как бихте постъпили на мое място – бихте ли държали дистанция, или бихте дали шанс на такава връзка, макар и след толкова години?