„След всичко, което направих за всички, аз ли излязох егоистката?“

„Ако не подпишеш, да знаеш, че ме оставяш на улицата.“

Това ми го каза майка ми в кухнята, до печката, докато бъркаше боб. Все едно говорим за солта, не за апартамента на баба ми в „Люлин“, където живее брат ми с жена си и детето. Аз я гледам и не мога да повярвам.

„На улицата? Мамо, апартаментът е на теб, на мен и на Пламен след смъртта на баба. Как точно те оставям на улицата?“

Тя се обърна рязко: „Не се прави. Купувачът чака. Ако продадем, Пламен ще си вземе по-голямо жилище, аз ще си оправя зъбите и ще останат пари. Само ти се дърпаш.“

Само аз, да. Винаги така излизаше. Аз съм Деси, на 38, разведена, с една дъщеря в пети клас, живея под наем в „Овча купел“ и работя в счетоводството на една фирма за дограма. От шест години майка ми е с диабет и високо, аз я водя по лекари, аз й взимам лекарства от аптеката, аз й плащах тока два пъти зимата, когато не й стигаха парите. Пламен живее в апартамента на баба без наем от девет години и пак аз съм проблемът.

Казах: „Аз не искам да продавам. Това ми е единственото нещо сигурно. Ако утре остана без работа или хазяинът ме изгони, къде отивам с детето?“

Майка ми тресна капака на тенджерата. „Все за тебе, все за тебе. А брат ти няма ли дете?“

Точно тогава влезе Пламен. Явно нарочно беше дошъл. Седна, без да ме погледне, и каза: „Кажи си направо, че чакаш майка да умре, за да вземеш повече.“

Не знам как не му залях лицето с водата от чашата. „Ти нормален ли си?“

„Нормален съм. Само ми писна да се правиш на мъченица.“

Излязох, защото щях да кажа неща… Лоши. На спирката ми звъня майка ми. Не вдигнах. После леля ми. После пак майка ми. Вечерта Пламен ми прати съобщение: „Не знаеш всичко, ама много говориш.“

На другия ден отидох. Не исках, ама отидох. Майка ми мълчи, Пламен пуши на терасата и ме гледа все едно съм събирач на дългове.

„Какво не знам?“ казах.

Той влезе, извади една папка и я хвърли на масата. Вътре – банкови преводи, разписки, неща от преди години. Оказа се, че когато се разведох и бях с детето на три години, майка ми е взела бърз кредит, за да ми плати депозита и два наема, защото бившият ми беше изчезнал и аз нямах нищо. Аз това не го знаех. Тя ми каза тогава, че „едни пари от влога на баба“ са останали. Не е имало такъв влог.

„Плащах го аз три години“, каза Пламен. „Защото тя не можеше. Заради тебе.“

Гледах ги и само ми бучеше в ушите. Майка ми не ме гледаше.

„И защо не ми казахте?“

Тя вдигна рамене. „Щеше да се смачкаш. Имаше малко дете, ревеше всеки ден…“

„А сега ми го вадите, защото не искам да подпиша?“

„Сега го вадим, защото се държиш все едно никой нищо не е правил за теб“, каза Пламен.

Тук вече нещата се объркаха в главата ми. Защото да, помогнали са ми. Реално. И аз не съм знаела. Обаче пак не излизаше сметката. Казах на Пламен: „Добре. А ти девет години живееш там без наем. Това какво е?“

Той се изсмя нервно. „Без наем, ама с какво? Аз смених дограмата, покривах теча, плащах на баба болногледачка последните месеци.“

Майка ми тогава каза тихо: „И за химиотерапията на баща ти даде пари.“

Замръзнах. Нашият баща ни заряза, когато бях на четиринайсет. После се появи болен, две години преди да умре. Аз не отидох нито веднъж в болницата в ИСУЛ. Не можех. Не исках. Бях решила, че не ми е баща.

„Ти му е плащал?“ попитах.

Пламен ме погледна най-после нормално. „Да. Някой трябваше. И майка знаеше.“

Обърнах се към нея: „Ти знаеше? След всичко?“

Тя седна. Изведнъж изглеждаше дребна. „Знаех. Той умираше. Какво да направя? Да го хвърля? Пламен не искаше да ти казваме, защото щеше да стане война.“

Аз буквално не знаех на кого съм по-бясна. На баща ми, че пак ни обърка и от гроба. На майка ми, че пак решава вместо мен какво да знам. На Пламен, че ми хвърля тия неща като доказателства, все едно сме в съд. Или на себе си, че явно съм живяла с половин истини и съм си мислела, че само аз нося всичко.

После излезе и още нещо. Купувачът не бил случаен човек, а братовчедът на жената на Пламен. И цената беше по-ниска от пазарната поне с 25 хиляди. Тук вече ми причерня.

„Ето това е! Значи не стига, че ме притискате, ами ще подарим апартамент в „Люлин“, за да си решите вашите работи?“

Жената на Пламен, Силвия, която досега мълчеше в хола, влезе и каза: „Не го подаряваме. Човекът ще плати веднага, в брой и без чакане.“

„В брой? Още по-хубаво звучи“, казах.

Пламен избухна: „Защото банката ни отказа кредит! Добре ли си? Детето ни спи в кухнята. Имам просрочие от сервиза, Силвия е на половин заплата, майка е със зъби за вадене, а ти пазиш тухли за черни дни!“

„Да, пазя ги! Защото аз черни дни съм ги виждала, Пламен!“

„И ние не сме ли ги виждали?“

Това беше най-гадното. Че и двете неща бяха верни. Аз наистина живея със страха, че утре пак ще остана с детето и два сака. Ама и те явно бяха затънали повече, отколкото си мислех. Само че вместо да кажат: „Имаме проблем, помогни“, те бяха решили да ме натиснат с чувство за дълг и стари сметки.

Накрая не подписах. Поне не тогава. Предложих друго – Пламен да ми изплаща моя дял на вноски с нотариално споразумение, или ако ще се продава, да е на реална цена през агенция, не на роднина набързо. Майка ми се разплака и каза: „Значи на мен не вярваш.“

Не й отговорих веднага. После казах: „Мамо, точно това е проблемът. Че все не ми казвате истината, а искате доверие.“

От три дни не си говорим. Само Силвия ми писа снощи: „Не си права за всичко, ама и ние прекалихме.“ Поне това.

Седя си сега в кухнята под наем, гледам бележката от аптеката за лекарствата на майка ми, която пак аз купих, и се чудя как човек хем да не е неблагодарник, хем да не го направят на глупак. Според вас след всичко това трябва ли да отстъпя, защото сме семейство и сме теглили заедно, или точно обратното — да си държа на моето, защото иначе пак аз ще го отнеса?