Когато Марио се върна с куфарите и една молба за прошка

Като го видях на вратата с двата сака, направо ми причерня. Беше девет и нещо вечерта, тъкмо бях сложила супата в хладилника и щях да влизам под душа. Звънецът бие, отварям и Марио стои отпред. Същият, дето преди седем месеца си събра ризите, каза ми „не мога така повече“ и отиде при оная от офиса, Деси.

„Ани, моля те, само пет минути.“

„Махай се.“

„Нямам къде да отида тази вечер.“

Толкова се ядосах, че се засмях. „Сериозно ли? При Деси няма ли място?“

Той сведе очи, а аз още повече се вбесих, защото тоя номер го знам — тих, виновен, все едно аз съм лошата, ако не го пусна.

„С Деси приключи“, каза. „Сбърках. Много. Моля те.“

Трябваше да затворя. Всички ми го бяха казали — майка ми, брат ми, даже съседката от третия, дето все всичко знае. Само че не затворих. Не защото съм някаква светица. Просто… като ти е бил човек 12 години, не е като да изхвърлиш стар стол. И го пуснах в коридора, но му казах да не си въобразява нищо.

Седна на ръба на дивана, все едно е на гости. Оглеждаше хола, дето аз сама пребоядисах след като си тръгна, и каза: „Променила си го.“

„Ти също“, отвърнах. „Остарял си.“

Той кимна. „И това е вярно.“

После взе да говори как бил направил най-голямата глупост в живота си, как при Деси всичко било тръгнало на страст, пък после станало на скандали, как не бил на себе си. Аз слушах и направо ми идеше да му хвърля чашата. Не ме интересуваше много как му е било. На мен кой ми гледа как ми беше? Аз след него пих успокоителни, ходих на работа в аптеката като пребита, прибирах се в празен апартамент и се чудех защо изобщо ставам сутрин.

„Сега се сети, че ме обичаш?“ му казах.

„Не съм спирал.“

„Айде, моля ти се.“

Тогава той каза нещо, дето ме спря.

„Не си тръгнах само заради нея.“

Веднага му отвърнах: „Естествено. И заради Марс сигурно.“

„Майка ми…“ почна той и аз го прекъснах.

„Не ми намесвай леля Пенка. Много добре знам как ме харесваше.“

Тук вече стана по-гадно, защото то си е вярно. Свекърва ми от години ми намекваше, че не съм „достатъчно семейна“, защото нямахме дете. Само дето никой не знаеше истинската причина. Или така си мислех.

Марио каза тихо: „Тя разбра за инвитрото.“

Направо замръзнах. Ние с него бяхме правили два опита в „Надежда“ и вторият завърши ужасно. Не исках никой да знае. Бях му казала ясно. Даже на моята майка не казах всичко.

„Откъде е разбрала?“

Той не ми отговори веднага. Само ме гледаше като пребит.

„Аз й казах.“

Това… честно, ако ме бяха ударили, нямаше да е по-зле. Започнах да викам. Такова нещо не помня да съм казвала на човек. Той не се оправдаваше, само повтаряше: „Знам, знам.“ Оказа се, че когато след втория неуспех се бях затворила и не исках да говоря с никого, той ходил при майка си и й казал. А тя после почнала да му натяква, че аз го „мъча“, че бил време да мисли за истинско семейство, че с мен само харчели пари по клиники.

„И затова отиде при Деси?“

„Не само. Ние и без това се бяхме отчуждили.“

Като го каза, ме заболя, защото и това е вярно. Месеци наред живеехме като квартиранти. Аз бях станала зла, той мълчалив. Само че едно е да има проблеми, друго е да си хванеш друга.

После дойде следващото. Той не искал да се връща само защото с Деси се разделили. Върнал се, защото баща му получил инсулт преди месец, а майка му криела от мен. И сега Марио ходел всеки ден до „Пирогов“, после при тях в „Люлин“, после на работа. Бил изтеглил бърз кредит, защото Деси останала без работа и той покривал и нейния наем известно време. Като го чух, направо полудях.

„Значи идваш при мен, защото си закъсал?“

„Не е така.“

„Точно така е. Пари, болен баща, оная те е разкарала и айде обратно при Ани, тя е будалата.“

Той стана рязко. „Не ме прави по-голям боклук, отколкото съм. Да, закъсал съм. Да, виновен съм. Но ако исках само подслон, щях да отида при нашите.“

„При вашите няма място, нали майка ти още ме обвинява за всичко?“

„Майка ми сега гледа баща ми и не знае къде се намира. Не всичко е заговор срещу теб, Ани.“

Това ме удари лошо, защото може и да беше прав. Аз вече във всичко виждах обида. А и си спомних, че леля Пенка, колкото и да е тежка, наистина от месец не ми беше звъняла да ме човърка. После разбрах защо.

Най-много ме обърка обаче друго. Марио извади една папка от сака. Вътре — извлечения, бележки, погасителен план. И между тях договор за апартамента. Нашия апартамент. Оня в „Младост“, дето още изплащаме. Оказа се, че през март, малко след като си тръгнал, е спрял да тегли от общата ни сметка не защото не му пука, а защото тайно е погасявал изостаналите вноски. Имало два пропуска още отпреди да се разделим, а аз изобщо не знаех. Ако не ги бил покрил, щяло да стане страшно.

„Защо не ми каза?“

„Защото щеше да решиш, че те купувам.“

„А сега какво да реша?“

Той нищо не каза. Само седеше и си търкаше челото.

Най-тъпото е, че точно тогава ми стана жал за него. И ми стана още по-гадно за мен самата, че ми стана жал. Направих чай, без да искам. Той го взе с две ръце, все едно е болен. И изведнъж пак видях моя човек. Не оня, дето ме предаде, а онзи, с когото сме чакали автобус 413 в снега, с когото сме местили пералня посред нощ, с когото сме си делили последните 20 лева преди заплата.

Ама после се сетих как същият тоя човек ме лъга в очите. Как ми каза, че има „нужда от въздух“, а всъщност вече беше с нея. И пак ми кипна.

„Не мога просто да натисна копче и да ти простя.“

„Не искам веднага. Искам шанс да опитам.“

„Шанс за какво? Да живееш тук? Да се грижим за баща ти заедно? Да плащам и аз кредита ти към оная?“

„Не бих ти поискал това.“

„А какво искаш тогава?“

Той ме погледна и каза: „Да не ме отрежеш завинаги, преди да съм се опитал да поправя поне нещо.“

Не го оставих да спи в спалнята. Постлах му на дивана. На сутринта му казах да си тръгне и че ще му звънна, ако изобщо реша. После два дни не ядох почти нищо и само се въртях. Майка ми каза: „Такива не се връщат от любов, а от зор.“ Брат ми каза: „Щом веднъж го е направил, пак ще го направи.“ А приятелката ми Ралица пък ми вика: „Хората грешат, бе. Ти светица ли си?“

И аз не знам. Не съм светица, ама и не съм изтривалка. Обаче и той не е само чудовище. Направи ужасно нещо, да. Но и аз сега виждам, че не всичко е било черно-бяло, както си го бях наредила в главата. И точно това ме побърква най-много.

Още не съм го пуснала обратно. Виждахме се два пъти на кафе, веднъж ходих с него до болницата да видя баща му и ми стана мъчно. Майка му дори ми каза „благодаря“, което ако не бях го чула с ушите си, нямаше да повярвам. Ама като остана сама вечер, пак си спомням как ме остави и не мога да дишам нормално.

Та така съм сега — нито с него, нито без тая история. Част от мен иска да му затръшне вратата завинаги, другата още го чака да си отключи. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли дали втори шанс, ако знаете, че човекът наистина съжалява, но ви е счупил по най-грозния начин?