Замирането на собственото аз: Една история за границите между жертвата и самоуважението

Слушах как часовникът тиктака на стената, когато чух гласа на Калина от другата стая – „Мамо, пак закъсняваш, трябва ми помощ за задачите.“ Протегнах ръка към дървения кухненски стол, опрях чело върху омазаната с брашно маса и издишах тежко. Дори не помня кога за последно някой ме попита как съм. След като баща им си тръгна, всичко се стовари върху мен и сякаш денят никога не стига.

– Стой, Калина! Идвам! – викам, докато туптя с боси крака по хладната теракотена плочка.

Синът ми, Иво, стои с гръб към мен в хола, скапана европейска футболна игра на компютъра – с нея се спасява от нашата разпадаща се реалност. Това ми се струва нечестно – защо аз съм тази, която трябва да държи света цял?

Вечерята прегоря. Телефонът извибрира – баба ми Руска, с обичайното „Миме, кога ще дойдеш да ми донесеш лекарства?“, все същата първична вина. До мен седи Калина, с молив в ръка, ридаеща, а аз се чудя дали заслужавам да искам нещо повече от това да съм им полезна, дали въобще някога ще бъда приоритет за когото и да било.

„Не знаеш да даваш граници, Миме! На всички угаждаш!“ – казваше ми майка ми, когато се прибирах като дете с разкъсани чорапогащи, защото бях дала своите на съученичка. Но ако не помагаш, какво оставаш?

Писмо от училището: „Уважаема г-жо Тончева, Калина има нужда от повече подкрепа с математиката.“ Да не би някой да пита колко вечери не съм спала над задачите, или как стоя до три посред нощ спорейки с Иво защо не бива да скита навън с компанията, дето мирише на бъз и бира? Всеки иска още и още – и съм невидима, когато се срина.

Наскоро се хванах, че говоря сама. В огледалото виждам жена с тъга в очите, дълбоки линии около устата. Тази жена някога мечтаеше да рисува – бях в Академията на изкуствата, виждаха ме като надежда за галерията в Пловдив. Избрах специалност, ръководителят ми казваше: „Имаш характер, Мария, ще си пробиеш път.“ После срещнах Пламен, влюбих се в усещането да бъда нечий свят, отказах всичко. Внезапно избяга – с оправданието, че не може да диша, задушавал се между спането с бутилка под възглавницата и детските болести.

Сега, на 39, стоя до голямото прозорче, пуша тайно, гледам как вали дъжд по мокрия асфалт. Всички очакват „Мама ще се справи“, „Мария ще прощава“. Никой не пита какво струва това. На Коледа никой не ми пише, ако аз не се обадя.

– Мамо, татко кога ще дойде? – пита Калина, събирайки смелост да не съска на брат й, че ме игнорира.

– Не знам, мила. – лъжа я. – Може и утре.

Всъщност от месеци не сме го виждали. Пише веднъж на месец: „Децата добре ли са? Прати ми банковата сметка.“

Иво иска да си отиде при него. Казва ми го вечер, когато мисли, че спя: „Писна ми от Сливен, от мъката ти, мама.“

Веднъж се разтреперих, намерих дрехите си разхвърляни по пода, в коридора се чуваха скандалите на съседите. Исках да крещя: „Не ме дайте на никого! Аз съществувам!“, но само затаих сълзите. Вместо това сварих чай за Калина, включих пералнята и измих пода. Жертвах поредната нощ за спокойствието на всички, само не своето. Дори Иван, с когото излизах за кратко след развода, ми каза:

– Мимир, мило, ти не знаеш как да казваш „стига“! Всехвърлях се върху теб с проблемите си – ти си като кладенец, никога не се изпразваш.

Миналия месец получих покана за изложба, старата ми приятелка Деси не се отказваше да ме кани. Иво и Калина не искаха да говорят за това. „Кой ще ни гледа, кой ще сготви, мамо?“, бяха първите им думи. Казах си: „Сигурно са прави. Пак трябва да съм необходима.“ Същата вечер сънувах, че излизам на светло, рисувам гигантско платно, а хората ме гледат с възхищение. Пробудих се под звука на алармата, пулсът ми препускаше.

Години наред се отказвам. Натрупвам си белези от доброто, което никой не отчита. Но ако не давам, какво съм? Само миналото, само онази, която е била? Или имам право на още?

Преди седмица реших да не готвя. Оставих децата да опитат сандвичи, баба им се разсърди. Телефонът втрещя със злобата на майка ми:
– Ти си майка, Мария! Отказваш децата си. Не за това ли те отгледах?
– Мамо – прошепнах за първи път, без да се извинявам – аз се изгубих. Дайте ми малко време да ме потърся.

Тишина. Никой нищо не каза. За първи път се почувствах виновна не защото не дадах, а защото поисках да си върна нещо от себе си.

Все още ме е страх – че ако спра да бъда всичко за всички, няма да остане нищо. Но друга мисъл ме разяжда още повече: ако все давам, никога няма да разбера дали някога съм имала стойност сама за себе си.

„Кога съпричастността се превръща в самоунищожение? И има ли някой от вас, който наистина се е осмелил да сложи граница, без да е останал сам?“