Баща ми се върна след двайсет и три години и поиска да живее у нас

Баща ми стоеше пред вратата с посиняло око, една избеляла спортна чанта и каза:
— Няма къде да отида. Само за малко.

Първо даже не го познах. Познах го по гласа. Същият дрезгав глас, дето го помнех от някакви мътни спомени как се кара с майка ми в панелката в „Тракия“ в Пловдив. Аз бях по чехли, мъжът ми беше в кухнята, дъщеря ми пишеше домашно. И в тоя момент буквално ми изтръпнаха ръцете.

— Ти сериозно ли? — това ми излезе.
— От болницата идвам. От „Св. Георги“. Има неща… Не мога да стоя сам.

Подаде ми някаква епикриза, смачкана. Видях диабет, нещо за крак, нещо за кръвно. И преди да кажа каквото и да е, от кухнята излезе Стефан:
— Кой е това?
— Баща ми — казах. И ми стана гадно още като го казах.

Стефан само ме погледна. Тоя поглед го знам. Не ми казва „не“, оставя ме аз да се мъча.

Майка ми, като й звъннах, направо избухна:
— Да не си посмяла да го прибираш! Този човек те забрави на седем години. Алименти не плащаше, по кръчми, по жени… Сега ли се сети, като закъса?
— Добре, ама е болен.
— Болен, болен, колко да е болен. Като беше здрав, къде беше?

И аз това си мислех. Само че човекът пред вратата ми трепереше. И миришеше на лекарства и цигари. Не на ракия, както го помнех. Дъщеря ми надникна от стаята и попита:
— Мамо, кой е тоя дядо?

Това ме довърши.

Прибрах го за една вечер. Казах си — само докато измислим нещо. Сложих го да спи в хола. Майка ми ми затвори телефона. Стефан цяла вечер мълча, после като легнахме, каза:
— Аз няма да ти забранявам. Само ти напомням, че после аз ще търпя последствията с теб. Детето е тук. И без това си на ръба от твоята работа.

Работя в аптека до Панаира, по смени, и да, бях на ръба. Но и не можех да го изхвърля. Не и веднага.

На сутринта той поиска кафе и вика:
— Не съм дошъл за пари.
— А за какво? — питам.
— За малко човещина.

Направо ми кипна.
— Човещина? На мама като й разби носа, това ли беше? Като изчезна с някаква сервитьорка за Варна? Като не дойде нито на бала ми, нито на сватбата ми?
— Майка ти много неща ти е казала.
— И кое не е вярно?

Той замълча и после каза нещо, дето не очаквах:
— На сватбата ти дойдох. Стоях отвън пред ритуалната. Не влязох, защото майка ти извика полиция.

Помислих си, че лъже. После обаче звъннах на братовчедка ми Надя, щото тя беше на сватбата, и тя замълча за секунда.
— Абе… имаше нещо такова. Леля ти тогава много се разтресе. Каза да не ти казваме, за да не ти разваля деня.

И тук вече всичко почна да става мътно. Майка ми цял живот ми е повтаряла, че той не ме е търсил. А то се оказа, че поне веднъж е дошъл. Не значи, че е станал светец, ясно. Обаче вече не беше черно-бяло.

След два дни разбрах и друго. Той не бил изгонен от квартирата. Апартаментът, където е живял под наем в „Кючук Париж“, бил освободен, защото не можел да се качва по стълбите след една инфекция на крака. Хазяйката му върнала депозита даже. Само че той нямал къде другаде. Нямал близки. Жената, с която е живял последно, го била напуснала преди година.

— Значи сега аз съм ти резервният вариант? — казах му.
— Не си резервен вариант. Ти си ми дъщеря.
— А, сега съм ти дъщеря.

Той си наведе главата. После тихо:
— Не знаех как да се върна. Срам ме беше.

Не ми олекна от тия думи. Даже ме ядосаха повече. Много удобно — срам го било. А аз като дете какво? Чаках го по терасата на всяка Нова година. После спрях. После почнах да мразя мъже, дето обещават и не идват. После срещнах Стефан и пак ми трябваха години да не подскачам от всяко закъснение.

Най-гадното дойде на четвъртия ден. Намерих баща ми в кухнята да рови в папката с документи. Вътре държим ипотеката, нотариалния акт, разни неща.
— Какво правиш? — креснах.
Той се сепна.
— Търсех лист и химикал.
— В шкафа има! Защо пипаш тука?

Стефан влезе и направо каза:
— Събирай си нещата.

Баща ми почна да заеква, че не търсел това, че искал да си запише телефона на личната лекарка. Аз вече не вярвах на нищо. Изкара ме извън нерви. Майка ми като чу, каза:
— Казах ли ти? Той не е дошъл за друго, освен да се намести.

Само че вечерта Надя пак ми звънна. Била говорила с една стара съседка от нашия вход, леля Роси. И тя казала, че преди години баща ми два пъти идвал да ме види, ама майка ми не го пускала. Веднъж донесъл дори плик с пари и зимни ботуши. Майка ми ги хвърлила в мазето и после дала ботушите на сина на съседката. Като чух това, не знаех на кого съм по-бясна.

Отидох при майка ми направо след работа.
— Вярно ли е?
Тя първо отричаше. После седна и каза:
— Да, идвал е. И какво от това? След като месеци го няма, след като ме пребиваше, след като пиеше, аз да ти го натрапвам ли? Пазех те.
— Пазела си ме и си ме лъгала.
— Ако ти бях оставила вратичка към него, той пак щеше да те съсипе.

Гледах я и не можех да кажа, че е напълно неправа. Аз помня малко, но помня страх. Помня как спяхме у баба ми в „Изгрев“. Помня как тя работеше на две места. Не мога просто да зачеркна това. Но и тя беше решила вместо мен завинаги.

Прибрах се и заварих баща ми седнал на дивана с дъщеря ми. Показваше й как се връзва рибарски възел на връв от някаква торбичка. Тя се смееше. Толкова се уплаших, че направо ми причерня. Не защото правеше нещо лошо, а защото видях колко лесно става бъркотията. Един ден, два дни, после „дядо“, после свикваш, после пак някой изчезва.

Казах му да излезем пред блока.
— Ще ти намеря стая за няколко дни — казах. — Ще платя. Ще съдействам за ТЕЛК, за социален патронаж, каквото трябва. Но у нас няма да живееш.
— Това ли заслужавам?
— Не знам какво заслужаваш. Знам какво мога да понеса.

Той ме гледа дълго и вика:
— Ако бях дошъл по-рано, пак ли щеше да е така?
— Не знам — казах му. И това беше най-честното.

Стефан намери чрез един познат стая в Кършияка, на партер. Платихме месец и половина. Записах му час при личен лекар, взехме му лекарства с рецептата, говорих със социална работничка в района. Майка ми не ми говори три седмици. После сама ми донесе буркан супа за него, без коментар. Това също е много българско, май.

Сега баща ми ми звъни през два-три дни. Понякога вдигам, понякога не. Още не знам дали правя достатъчно или правя прекалено. Само знам, че не искам дъщеря ми да ме гледа как се жертвам от чувство за вина и после да си плащам с нервите, с брака, с всичко. Ама и не можах да го оставя на улицата, колкото и да ми се искаше да кажа, че ми е чужд.

Та това е. Кръв ли е, не е ли, дълг ли е, не е ли… не знам. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли го прибрали у вас, или има граница, след която просто пазиш себе си?