Майка ми поиска да дам апартамента си на брат ми, защото „аз поне нямам деца“

„Ти няма ли най-после да станеш човек?“ — това ми каза майка ми, още преди да си сваля якето.

Беше неделя, бях отишла у тях в „Люлин“ само да занеса лекарства и продукти, защото тя от два дни ми звънеше, че не се чувствала добре. Влизам аз, а на масата седят брат ми Иво и жена му Деси. И тогава ми стана ясно, че не съм извикана за лекарства.

„Какво е това сега?“, питам.

Майка ми направо: „Ще седнеш и ще ме чуеш. Иво със семейството му не могат вече да плащат наема. Хазяйката ги натиска. Ти имаш два апартамента. Единят ти стои празен. Ще им го дадеш.“

Казах: „Как така ще им го дам?“

Иво сви рамене: „Не да го подариш веднага. Да живеем там. После ще го измислим.“

„После“ в нашето семейство винаги значи „никога няма да видиш нищо обратно“.

За малко да си тръгна, ама останах. Грешка.

Аз съм на 39. Работя от 16-годишна. Първо в една закусвалня до пазара в Плевен, после дойдох в София, завърших задочно в УНСС, сменях работи, бачках в кол център, после в логистика, сега съм търговски директор в една фирма за медицински консумативи. Не съм наследила нищо. Първия апартамент го взех с ипотека, живях като студентка до 35, за да го изплатя по-бързо. Втория купих преди три години, пак с кредит, и го държа празен засега, защото го ремонтирах дълго и честно казано мислех да го давам под наем нормално, да имам някаква сигурност.

Иво е по-малък от мен с четири години. Не е лош човек. Ама е… как да кажа… все нещо не му се получава. Работил е къде ли не — склад, автомивка, куриер, после „ще прави бизнес“ с един приятел, после пак отначало. Деси е фризьорка, добра е, но откакто се роди малката, работи на пресекулки. Имам племенница на 7, Марти. Заради нея най-много ми беше гадно.

Майка ми почна: „Какво ще правиш с този апартамент? Ще го гледаш ли? На брат ти детето расте по квартири. Ти поне нямаш деца.“

Това ми дойде като шамар. Аз деца нямам, да. Не защото не съм искала. И тя го знае много добре. Минах през инвитро в „Надежда“, два неуспешни опита, един заем още изплащах тогава. След развода ми изобщо не можех да се събера. Майка ми всичко това го знае. И пак ми го заби.

Казах й: „Недей така, моля те.“

А тя: „Е, какво не е вярно? На кого ще ги оставиш тия имоти? На чужди хора ли?“

Деси се намеси уж по-меко: „Маги, не искаме да ти взимаме нищо. Просто да ни помогнеш да стъпим на крака. За година-две.“

Аз я гледам и викам: „Вие преди шест месеца не ми ли казахте, че Иво почва постоянна работа в Божурище и всичко се оправя?“

Иво се изнерви: „Почнах, да. Ама съкратиха хора.“

„Добре. А колата? Продадохте ли я?“

Мълчание.

Те имат лизинг за една Шкода, не нова, ама пак им тежи. Аз преди два месеца му казах — ако е толкова трудно, махни я, карай градски, временно е. Той тогава ми се обиди.

„Не мога без кола, детето е на училище, Деси ходи при клиенти“, каза той.

Майка ми пак скочи: „Не ги разпитвай като следовател! Помогни и това е.“

Тук вече се изпуснах. „Защо винаги аз? Когато ти трябва ремонт на банята — аз. Когато Иво закъса — аз. Когато Деси трябваше да си отвори салончето — пак аз дадох 8 хиляди и още не съм ги видяла.“

Деси пребледня и каза: „Щяхме да ги върнем.“

„Щяхте“, казвам. „Три години.“

Тогава излезе друго. Майка ми извади от чантата си папка. Буквално папка. Вътре — някакви разпечатки, вноски, съобщение от ЧСИ. Аз първо не разбрах.

Оказа се, че Иво има не само закъснения по наем. Имал и потребителски кредит, и две бързи кредита, и неплатени вноски към НАП от времето, когато бил самоосигуряващ се. И нещо по кредитна карта на Деси. Общо сума, като ми я казаха, ми прилоша.

„Защо не ми казахте?“, питам.

Иво гледа в масата. Деси почна да плаче. „Защото знаехме, че ще реагираш така.“

„Как така така? Нормално е да реагирам така!“

Майка ми каза най-страшното: „Ако апартаментът мине на името на Иво, поне ще имат покрив. И никой няма да може да ги изкара.“

Тук вече ми светна. Не ставаше дума просто да живеят вътре. Искаха прехвърляне. Или дарение, или фиктивна продажба, не знам какво бяха измислили. И явно майка ми го беше мислила отдавна.

Казах: „Значи затова беше цялата работа. Да си укриете положението зад моя гръб.“

Майка ми тресна по масата: „Укриете, укриете… Все едно са престъпници! Семейство са. Помага се на семейство.“

„С моето име и моя имот? И после като пак се задължат? Пак ли аз?“

Иво тогава най-после избухна: „Лесно ти е на теб! Сама си, правиш си сметката само за себе си. Ние сме трима!“

Това ме удари повече и от думите на майка ми. Защото да, сама съм. И точно затова съм се държала сама. Нямало е кой да ме покрие. Като лежах след пункцията и ми беше лошо, пак аз сама си хванах такси. Като бившият ми източи общата ни сметка преди развода, пак аз се оправях. А сега излиза, че понеже нямам дете, трудът ми е по-маловажен.

Но после Деси каза нещо, дето ме разклати: „Марти вече пита защо пак ще се местим. Не мога повече така.“ И това не беше театър. Видя се.

За две секунди ми мина през ума да се съглася. Да им дам ключовете, да влязат, пък после каквото стане. Само че аз познавам нашите „временно“. Майка ми щеше да каже: „Е, детето свикна там, как ще ги извадиш?“ После ремонти, разходи, сметки, обиди. И накрая пак аз виновна.

Казах им: „Няма да прехвърлям апартамент. Няма и да живеете там без договор. Ако искате, мога да помогна по друг начин.“

Майка ми се изсмя: „Какъв договор на брат си ще правиш?“

„Такъв, какъвто правя на всеки. С нисък наем за година, по банков път, с поети сметки и условие да продадете колата и да отидете при човек за дълговете. И аз избирам адвокат, не вие.“

Иво стана: „Унизително е.“

„По-унизително е да искаш да ти подаря жилище, което изплащам още“, казах.

Деси мълча дълго и после тихо каза: „Ако се съгласим, майка ти ще каже, че сме се продали.“

Тогава ми стана ясно колко е омотано всичко. Майка ми не просто искаше да помогне на Иво. Тя искаше да подреди нещата така, както тя ги разбира — аз да давам, той да получава, защото е „мъжът с детето“. И сигурно в нейната глава това беше справедливо.

Накрая никой не прие предложението ми. Иво каза, че не бил просяк. Майка ми плака и ми каза, че съм студена и че един ден щяло да ми остане само тухлите да ме гледат. Аз си тръгнах. В асансьора треперех целия път надолу.

На другия ден пратих на Иво съобщение, че предложението остава още една седмица, ако искат реално решение. Той ми отговори чак вечерта: „Деси е съгласна. Аз ще помисля.“ После майка ми три дни не ми вдигаше.

Оттогава минаха малко дни. Още сме на нож. Не знам дали накрая ще приемат, или ще разкажат на цялата рода каква сестра съм. Само че за пръв път не се огъвам веднага. Май съм им била удобна твърде дълго.

И все пак ми е гадно за Марти, а и знам, че животът удря различно всеки. Само не мога да приема, че понеже съм без деца, трябва автоматично да съм резервният портфейл на всички. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли дали апартамента, или и вие бихте сложили граница?