Когато чух как жена ми сравнява моята жертва с чуждите пари

„Е, да, ама Галин поне купи на Деси кола. А ние пет години се чудим за една пералня, дето да не тече.“

Това чух от коридора. Бях се върнал за портфейла, че го бях забравил на шкафа до входната врата. Мария беше в кухнята с майка си на спийкър. Замръзнах, честно. Не влязох веднага. Стоях като идиот с якето обуто на единия ръкав и слушах.

Тъща ми каза: „Е, маме, не го мисли. Всеки мъж си личи по това как се грижи.“

И Мария: „Грижи се, ама… не знам. Омръзна ми все да броя стотинки.“

Тогава влязох. Не издържах.

„Кажи го направо, бе. Че съм некадърен. Щом не съм ти купил кола, значи не се грижа.“

Мария направо пребледня. „Ти кога се върна?“

„Достатъчно навреме.“

Тя бързо затвори на майка си. После почна: „Не е това, което чу.“

Аз вече бях запалил. „Точно това чух. Галин купил на Деси кола, а аз една пералня не мога. Супер. Само дето Галин работи в Германия, праща евро и живее в квартира с още двама. Аз тука бачкам като луд за 1700 лева и пак гледам сметки, детска градина, ток, парно, вноска по кредита за апартамента.“

„Недей да ми изреждаш, все едно не знам“, каза тя. „Аз също работя.“

„Да, работиш. И кой гледа Ники, като е болен? Кой ходи при майка ми в Люлин, като пак вдигне кръвно? Кой прави ремонти в събота, вместо да почива?“

„Ето, пак това“, извика тя. „Все едно си мъченик. Все едно само ти даваш.“

Това ме удари. Защото аз точно така се чувствах – че давам, давам, и накрая съм смешен, щото не мога да осигуря като „истинските мъже“.

Излязох, не отидох на работа веднага, седнах в колата пред блока в Младост и половин час гледах волана. После отидох, ама нищо не свърших. Шефът ме пита два пъти добре ли съм. Казах му, че съм.

Вечерта не си говорихме почти. Ники рисуваше на масата и в един момент вика: „Тате, мама защо плака днес?“ Това вече ме довърши.

Казах: „Питай мама.“ Тъпо, знам.

Като заспа детето, Мария ми каза: „Искаш ли най-после да чуеш цялото, или пак ще си правиш филми?“

Казах й да говори.

Тя седна срещу мен и ми подаде телефона си. Отворен чат с нейна колежка. Чета и не вярвам. От два месеца тя си е търсила втора работа онлайн – въвеждане на данни вечер. Пишела на колежката си дали си струва, щото не издържа вече да се притеснява за пари и искала да събере за нова пералня и за лагер на Ники лятото, без да ми казва.

Погледнах я. „Защо без да ми казваш?“

„Защото ако ти кажа, пак ще почнеш, че ти си мъжът и ти трябва да осигуряваш. Или ще се обидиш. Или ще кажеш да чакаме. А аз от две години чакам всичко.“

Тук вече се ядосах по друг начин. „Значи вместо да говориш с мен, ме обсъждаш с майка си и ме сравняваш с разни Галинци?“

Тя тръсна глава. „Не те сравнявам така, както си мислиш. Завиждам на сигурността, не на колата. На това някой да не смята до заплата. На това да не ми е неудобно, като пералнята пак протече и наводни съседката отдолу.“

И да, това беше вярно. Съседката отдолу, леля Роси, вече два пъти идва заради теча. Втория път беше с домоуправителя. Аз обещах, че ще оправя нещата. Не ги оправих.

Обаче после излезе още нещо. И то обърна всичко.

Мария каза тихо: „Има и друго. Майка ти ми поиска пари.“

„Какво?“

„Преди месец. Каза да не ти казвам, защото не искала да те товари. Имала дълг към една жена от блока, дето й давала за лекарства и за сметки.“

Аз направо изтръпнах. Аз всеки месец й давах по 300 лева. Мислех, че стигат.

„Колко?“

„Хиляда и двеста.“

„Откъде ги взе?“

Тя млъкна за секунда. И аз вече усетих, че няма да ми хареса.

„От парите на Ники.“

Това бяха парите от кръщенето и от рождения ден, дето ги държахме в една спестовна сметка за детето. Не огромна сума, ама наши си, за него.

Скочих. „Ти нормална ли си? Това са пари на детето!“

„А това е майка ти!“ извика тя. „Каза, че ще я съдят, че ще й спрат лекарствата. Какво да направя? Да я оставя?“

„Да ми кажеш!“

„Да ти кажа? Ти три месеца повтаряш само „ще се оправим, ще се оправим“. Нищо не се оправя. Трябваше да избирам на кого първо да помогна.“

Отидох още същата вечер при майка ми. Тя първо се дърпа, после се разрева. Оказа се, че не било за лекарства само. Била станала поръчител преди години на сина на нейна приятелка за бърз кредит. Оня изчезнал за Пловдив, спрял да плаща, и сега я натискали нея. Тя криела, защото знаела, че ще побеснея.

„Не исках да знаете. Срам ме е“, ми каза. „Ти и без това си затънал.“

Казах й: „Ама ти нас вече ни вкара вътре.“

Върнах се и с Мария пак се скарахме, но вече не беше същото. Защото разбрах, че тя не е седяла да мрънка за коли и скъпи работи. Беше се паникьосала. Само че и тя беше сбъркала жестоко, като е пипнала парите на Ники и е решила вместо мен.

След два дни седнахме тримата – аз, Мария и майка ми. Напрежението беше ужасно. Мария каза направо: „Аз повече тайни не искам. Или си казваме всичко, или всеки се оправя както може.“ Майка ми само кършеше ръце. Аз пък се чувствах като пълен провал. Уж се бъхтя, уж се раздавам, а в къщата ми жена ми се страхува да ми каже, че не стигат парите, и майка ми крие дългове от мен.

Накрая направихме следното – закрихме абонаментите и глупостите, дето течаха всеки месец, продадох мотора, който стоеше пред блока и само плащах гражданска, Мария не започна втора работа, защото щеше да се скапе съвсем, а аз говорих с братовчед ми, който е счетоводител, и той помогна да разсрочим част от онзи дълг на майка ми. Парите на Ники ги върнахме в сметката, не наведнъж, ама ги върнахме.

Само че това, дето чух в коридора, още ми седи. И нейното също сигурно й седи – как й креснах веднага, без да питам. Истината е, че аз се бях вкопчил в това да съм „осигуряващият“ и всеки намек ме удряше в егото. А тя се беше вкопчила в това да има някаква сигурност, та дори тайно.

Не знам, още ми е гадно като се сетя. Любов ли е да даваш всичко, което можеш, ако то пак не стига? Или е по-важно човекът до теб да усеща, че не е сам, дори без големите неща? Вие какво бихте направили на мое място?