Когато чух, че апартаментът вече не е за мен

„Апартаментът няма да остане за теб.“

Това ми го каза майка ми, докато още си събувах обувките в коридора. Беше седнала на кухненската маса в „Люлин“, с оная жълтата папка до нея, дето я вади само за документи. Брат ми Иво стоеше до прозореца и си мачкаше кутията цигари, без да пуши. Още тогава ми стана ясно, че нещо е решено без мен.

„Моля?“ само това казах.

Майка ми въздъхна и вика: „Прехвърлям жилището на Иво. При нотариус бяхме миналата седмица.“

Аз се засмях. Не защото ми беше смешно, а защото понякога като не можеш да повярваш, се смееш като ненормален.

„Е, супер. Да сте живи и здрави. Аз какво правя тука тогава?“

Иво се обади: „Недей така, Деси.“

„Как да не така? Десет години аз я карам по болници, аз вися в поликлиниката, аз й нося лекарства от аптеката, аз плащах жената след операцията, като ти беше в Пловдив и не можеше да дойдеш. И сега — айде, благодаря, чао?“

Майка ми се дръпна все едно съм я ударила. „Не ти дължа обяснение за моя имот.“

„Не, не ми дължиш. Само дето можеше поне да ми кажеш, преди да го направиш зад гърба ми.“

Излязох на терасата да не ревна пред тях. Чувах ги вътре как си шушукат. После Иво излезе.

„Не е заради това, че не си направила нищо.“

„Тогава заради какво е? Кажи ми направо.“

Той ме гледа някак странно. „Защото ти винаги си помагала, ама все едно отбиваш номер.“

Направо ми причерня. „Това тя ли ти го каза?“

„И аз го виждам.“

Тука вече се развиках. Да, сигурно съм казала неща, дето не трябва. Че той се появява по празници с торта от „Фантастико“ и големи приказки, а аз съм тази, дето чисти след разстройство и спи по столове в „Пирогов“. Че е много лесно да си добрият син от разстояние. Всичко му казах.

Иво мълча, после каза: „Тя не искаше да ти тежи. От теб все имаше едно… как да кажа… въздишане, едно „пак ли аз“.“

И точно това ме удари най-много, защото беше вярно. Не че не я обичах. Обичах я. Ама бях уморена. Работя в счетоводна къща, срокове, клиенти, шефка на главата ми, после вкъщи моят мъж мрънка, че го няма яденето, дъщеря ми за уроци, сметки, кредити. И да, случвало се е да кажа: „Пак ли аз ще ходя?“ Но пак аз ходех.

Прибрах се вкъщи бясна. Мъжът ми Жоро веднага: „Казах ли ти, че накрая ще те изиграят?“ Само това ми липсваше. Цяла вечер ми повтаряше как съм била наивна, как съм се вързала, как хората гледат интереса. По едно време му казах да млъкне. Той се обиди и отиде да спи в хола.

На следващия ден майка ми не ми вдигаше. След два дни пак отидох. Този път беше сама.

„Искам да ми кажеш истината.“

Тя си оправи жилетката и каза: „Истината е, че не искам да си вързана за мен до смъртта ми и след това да живееш с чувството, че ти си платила за този апартамент с живота си.“

„Аз не съм искала да ми плащаш.“

„Не, искала си. Не в пари. Искала си да виждам, че си добра дъщеря. Да съм ти благодарна. А аз бях благодарна, ама и ми беше тежко.“

Това вече ме заболя по друг начин. Защото аз наистина чаках нещо. Не апартамента точно… или поне така си мислех. Чаках да каже пред Иво, пред леля ми, пред когото и да е: „Деси се грижи за мен.“ Че без мен не знам какво щеше да прави. Някакво признание. Нещо.

И тогава тя ми каза нещо, дето направо ми обърна всичко.

„Аз помолих Иво да приема апартамента, за да може да изтегли заем.“

„Какъв заем?“

„За лечението му.“

Аз онемях. „Какво лечение?“

Оказа се, че от осем месеца брат ми ходел при психиатър. Паник атаки, безсъние, не можел да работи нормално, бил затънал и с бързи кредити. Оная „командировка в Пловдив“, дето аз я повтарях като аргумент, всъщност била престой в клиника край Банкя за две седмици. Майка ми криела от мен, защото „ти си такава, веднага ще почнеш да организираш, да разпитваш, да се караш, а той не искаше“. И апартаментът не бил точно подарък-подарък, а начин банката да му отпусне по-нормален кредит, та да затвори останалото и да си стъпи малко на краката.

„И ти си решила да не ми кажеш нищо?“

„Реших. Да.“

„Аз как изглеждам в тая картинка?“

„Като човек, на когото не можех да се облегна тихо. Само шумно.“

Много гадно прозвуча. И пак — много ме жегна, защото имаше нещо вярно. Аз като помагам, помагам на бегом, изнервена, с коментари, със съвети, с „защо не ми каза по-рано“, с „как можа“. Не съм безчувствена, ама спокойствие не нося, това е ясно.

После говорих и с Иво. Седнахме в едно кафене до пазара.

„Защо не ми каза?“

Той бъркаше захарта пет часа. „Защото от малки е така. Ти оправяш нещата, аз се чувствам още по-зле. Все едно съм проект.“

„Аз съм ти сестра, бе.“

„Да. Ама понякога с теб човек се чувства все едно трябва да заслужи правото да е зле.“

Не знаех какво да кажа. От една страна, бях страшно обидена. От друга, се сетих как преди година, като ми каза, че е напуснал работа, аз не го попитах добре ли е, а направо почнах: „И сега какво? Осигуровки? Кредитът? Майка?“ Все едно е таблица в Ексел.

Минаха две седмици. Не сме се сдобрявали някак театрално. Няма прегръдки, няма „извинявай“ като по сериалите. Ходих пак при майка ми, занесох й мусака. Тя каза: „Солено е.“ Аз й казах: „Яж и мълчи.“ После пихме кафе. Това беше.

Само че вътре в мен не е това беше. Още ми е болно. И за апартамента, и за това, че явно съм била до тях, ама пак не съм била истински до тях. Все едно съм вършела всичко, а най-важното е липсвало. И мен ме боли, че когато аз се скапвах, никой не ме пита как съм. Все аз силната, все аз оправящата, и накрая — хем нужна, хем някак излишна.

Не знам дали след толкова мълчане и криворазбрана помощ изобщо се връща близост. Сега се чудя дали да приема нещата и да опитам начисто, или да дръпна назад, че пак аз да не изляза виновна за всичко. Вие какво бихте направили на мое място?