Дадохме 38 хиляди на свекърите ми за ремонта, а сега мъжът ми иска да ги отпиша, докато те си купуват екскурзии и нова кухня

„Ако още веднъж кажеш, че съм безсърдечна, ще отида сама при нотариус и ще си търся парите по закон.“ Това му казах на Петър пред децата. Не се гордея, ама ми кипна. Той тресна чашата в мивката и вика: „Това са майка ми и баща ми, не лихвари от квартала!“

Става дума за 38 хиляди лева. Преди пет години неговите живеят в къща в Първенец до Пловдив. Излезе проблем с покрива, после с влагата, после банята се разби цялата. Свекър ми тогава беше след съкращение, свекърва ми работеше на половин ден в една аптека. Петър беше много притеснен. Каза ми: „Ще им помогнем за малко, после като продадат нивата на дядо му, ще ни ги върнат.“

Парите не бяха някакви излишни. 14 хиляди бяха от мои спестявания, които майка ми ми беше оставила след продажба на гарсониерата на баба в „Тракия“. Останалите ги изтеглихме от потребителски кредит и после две години се стискахме като ненормални. Без море, без нищо. Децата бяха малки, аз броях стотинки в „Лидл“, а Петър ми повтаряше: „Спокойно, това е временно.“ Нищо не подписахме. Грешка. Знам.

Първите две години свекърите поне говореха за парите. „Като се оправим, ще ви върнем.“ После спряха. И почнаха едни неща, които мен ме побъркаха. Нова кухня. Миялна. После екскурзия до Гърция с приятели. После свекърва ми с нов телефон. Аз не казвам да гладуват, бе, хора, ама като дължиш 38 хиляди на сина си и снаха си, не ми качвай снимки от Халкидики.

Като подхванех темата, ставаше едно и също.

„Пари ли са ти най-важни?“, вика свекърва ми.

Аз казвам: „Не, но имаме две деца, едното ходи на логопед, другото иска уроци по английски. Живеем под наем в „Кючук Париж“, а вие сте в къща.“

Свекър ми мълчи, после изръсва: „Ние за Петър сме дали повече през живота, отколкото ти можеш да сметнеш.“

Е това ме палеше най-много. Все едно аз съм дошла с празни ръце. Аз работя в счетоводна кантора, не съм стояла на дивана.

Майка ми също се намеси, признавам. Тя е от онези дето не си мълчат. Каза ми: „Ако ги оставиш, край. После за вашите деца никой няма да мисли.“ Петър я намрази за това. „Твоята майка само налива масло в огъня“, повтаряше.

Миналата седмица беше рожденият ден на свекърва ми. Отидохме. Аз не исках, ама заради Петър. И там, пред всички, тя се похвали, че са капарирали СПА уикенд във Велинград за годишнината. Аз я гледам и не вярвам. В един момент питах, без да мисля: „С какви пари?“ Настана тишина. Петър ме стисна за ръката под масата, но аз вече бях тръгнала.

Свекърва ми пребледня и каза: „С наши. Не сме ти искали разрешение.“

Аз: „Не, ама от пет години чакаме да ни върнете заем.“

Петър тогава стана и ми каза: „Стига. Сега ще си ходим.“ В колата се скарахме зверски. Той ми каза, че ги унижавам. Аз му казах, че той унижава мен, като ме кара да се правя, че нищо не виждам.

И тогава той изтърси нещо, което досега не знаех.

Каза: „Тия 38 хиляди не отидоха само за ремонта.“

Направо замръзнах. „Какво значи това?“

Оказа се, че по същото време баща му е имал дългове. Не към банка. Към двама човека, на които е вземал пари за някакъв уж сигурен внос на дограма с един приятел. Прецакали ги. Единият човек бил почнал да ходи пред къщата и да заплашва. Свекърът се поболял от срам и страх. Петър разбрал, но не ми казал. Казал ми само за ремонта, защото знаел, че иначе няма да се съглася.

Аз направо изтръпнах. Питам го: „Лъгал си ме пет години?“

Той: „Не съм те лъгал така… просто не ти казах всичко.“

„Това е същото, Петре.“

После излезе и второ. Свекърва ми продала онази нива още преди три години. Само че с парите не ни върнали нищо, защото покрили стар заем на сестрата на Петър и лечение на свекър ми в частна клиника в Пловдив след една криза, за която пак не знаех цялата история. Не защото не е болен, а защото те постоянно крият, прехвърлят, замазват. Все „да не се притесняваме“. Е как да не се притеснявам?

Като ги чух тия неща, за малко ми омекна. Честно. Представих си ги как се чудят от кой да се скрият. Обаче после се сетих как през това време аз отказвах на дъщеря ни лагер, как местихме вноски, как майка ми ми даде пари за зимните гуми, защото бяхме закъсали. И ми мина жалта.

В неделя седнахме четиримата, без децата. Свекърът гледаше в масата. Каза: „Срам ме е. Не съм искал да стане така.“ За първи път го чух да говори нормално. Свекърва ми обаче пак тръгна остро: „Семейство сме, не се съдим за пари.“

Аз казах: „Добре, семейство сме. Тогава защо семейно само ние плащаме?“

Петър предложи да отпишем половината и за другата половина да направим някакъв план, по 300 лева на месец. Аз сметнах набързо — това са години. Свекърва ми веднага каза: „Няма как, много ни е.“ Но за СПА има, за кухня има.

Тогава свекърът извади от джоба си едно листче. Беше записал, че е готов да прехвърли на Петър идеална част от къщата, ако спрем да говорим за парите. И тука вече стана още по-гадно. Защото сестрата на Петър ще полудее, ако стане така. А и аз не искам след години да се колим за наследство.

Петър после ми каза тихо: „Искам мир. Писна ми между вас.“

Аз му казах: „И на мен ми писна, ама мир за сметка на кого?“

Сега сме на криво. Той иска да пусна темата. Майка ми ми повтаря да не отстъпвам. Аз пък не знам. От една страна, да, възрастни хора са, имали са проблеми, явно и срам. От друга — мъжът ми ме е излъгал, а неговите продължават да живеят така, сякаш ние сме длъжни да преглъщаме всичко. Най-много ме яде не самата сума, а че аз съм била последният човек, който трябва да знае истината, при положение че и моите пари изгоряха вътре.

В момента се чудя дали да настоявам поне за писмено споразумение и символични вноски, или да заровя всичко заради брака. Само че ако го заровя, дали после няма всеки път като видя новия им телевизор да ми става лошо? Вие какво бихте направили на мое място?