Напуснах майка си в Плевен, за да спася себе си, а после разбрах какво всъщност е криела сестра ми

„Ако излезеш с тоя куфар, повече да не ме търсиш.“

Майка ми го каза от леглото, без даже да стане. Гласът й беше слаб, ама остър. Аз държах дръжката на куфара и направо ми изтръпна ръката. В антрето миришеше на лекарства, на супа от вчера и на някаква влага, дето от два месеца не мога да преборя. Бях по чехли, яке, чанта, куфар. Като крадец.

„Мамо, не те зарязвам на улицата. Лили идва след час.“

„Лили идва, Лили не идва… Когато трябва да се обръща човек, все теб няма.“

Това ме жегна, защото последните две години точно аз бях там. Аз я вдигах след операцията на тазобедрената става, аз ходех до личната, до аптеката, до НОИ за едни документи, до Социално подпомагане за асистент, дето така и не отпуснаха навреме. Аз си взимах неплатен отпуск от шивашкия цех, после ме помолиха „временно“ да не се връщам, защото не можело все да отсъствам. Временно, ама после взеха друга.

И в един момент аз, на 38, в панелка в „Сторгозия“, без работа, без мъж до мен, без нищо. Само с майка ми, памперси, лекарства и сестра ми Лили от София, която пращаше по 300 лева и обясняваше по телефона какво трябвало да се прави.

„Не можеш всеки път да ми изкарваш, че пращаш пари“, й бях казала предната вечер.

„А ти не можеш всеки път да ми изкарваш, че не съм там“, ми върна тя. „Имам две деца, кредит и работа, Цвети. Не съм на кафе в мола.“

Да, така е. Само че тя имаше живот. Аз имах график за хапчета, чаршафи и нощно ставане, защото майка ми звъни с лъжицата в чашата, като не може да се обърне.

Истината е, че бях решила да замина за Варна. Една приятелка, Нели, ми беше намерила работа в малък хотел за сезона, после можело и целогодишно на рецепция. Нищо велико, ама легло в персонално помещение и заплата, не да чакам Лили да прати пари и майка ми да ми каже, че супата е рядка. Не казах на майка ми до последно. Страх ме беше. И да, срам ме беше.

Докато стоях с куфара, звънна домофонът. Лили.

Влезе задъхана, с някаква папка и торба от „Фантастико“.

„Ти наистина ли тръгваш?“

„Казах ти.“

„Кога си решила, бе? Вчера ли?“

„От месеци съм решила. Просто все отлагах.“

Майка ми почна да плаче. Не театрално, а тихо, което е по-гадно. Лили остави торбата и ме дръпна в кухнята.

„Седни.“

„Няма да сядам. Автобусът ми е след час.“

„Няма да хванеш никакъв автобус, преди да чуеш нещо.“

Тогава си помислих, че пак ще ми обяснява за дълг, отговорност, семейство. Само че тя отвори папката и ми подаде някакви разпечатки.

Банков превод. Още един. И още. Не по 300 лева. По 800, по 1000, понякога 1200. От Лили към сметката на майка ми. Почти година и половина.

Гледах като ударена.

„Какви са тия?“

„Парите, които пращах.“

„На мен ми казвахте 300.“

Лили прехапа устна. Майка ми от стаята викна: „Не исках да знае!“

Излязох при нея.

„Защо не съм знаела?“

Тя не ме погледна. „Защото щеше да спреш да се стараеш.“

Това… направо ми причерня. „Какво значи това?“

„Значи, че като има пари, хората се отпускат. Ти и без това все мрънкаше.“

Лили влезе след мен. „Не е само това. Майка тегли и бърз кредит.“

„Какъв кредит?!“

„Преди операцията. За ремонт на банята, да може да влиза проходилка. После за лекарства. После…“

„После за какво?“

Мълчание. После майка ми: „За Пепи.“

Пепи е синът на Лили. Преди две години го приеха в частна гимназия в София и аз помня как всички се радваха. Само че не знаех, че „радостта“ е стигнала дотам майка ми да вземе кредит.

Лили избухна: „Не съм я карала! Сто пъти й казах да не го прави. Тя сама прати парите.“

„Защо?“

Майка ми най-после ме погледна. „Защото вашият баща навремето за брат ти даде всичко, а за вас двете — каквото остане. Поне за внука да направя нещо.“

Брат ни почина преди години. И това беше такава рана вкъщи, дето все през нея минава всичко. Изведнъж разбрах, че не става дума само за пари и грижи, а за някаква стара вина, дето майка ми си я влачи и я плаща през нас.

После стана още по-мазало. Оказа се, че апартаментът не е изцяло на майка ми, както си мислехме, а след смъртта на баща ни има неуредени документи и реално и ние с Лили имаме дялове. Лили искала да изтегли кредит, да погаси бързия заем и да наеме жена през агенция поне за деня, ама ако аз си тръгна, нощем пак няма кой.

„Тоест пак аз“, казах.

„Не пак ти“, каза Лили. „Аз ще идвам през седмица.“

„От София до Плевен през седмица? С две деца и работа? Айде, моля ти се.“

Тя седна и заплака. Не бях я виждала така. „Мислиш ли, че не се чувствам боклук? В офиса ме режат, ако отсъствам. Мъжът ми вече мрънка, че всичко отива за Плевен. Пепи ходи на уроци, малката е с астма. Разкъсвам се и аз.“

И за малко ми стана жал. После пак ме хвана яд. Защото аз не се „разкъсвах“. Аз бях спряла. Напълно.

Казах на майка ми: „Ти излъга и двете. На мен, че няма пари. На Лили, че всичко е под контрол.“

„Не съм лъгала, пазех семейството“, каза тя.

„Не, управляваше ни.“

Тя се обърна към стената. „Тръгвай тогава.“

Ей това беше най-гадното. Нито ме спря истински, нито ме пусна.

Накрая не хванах автобуса в тоя ден. Останах още седмица. С Лили обиколихме банка, нотариус, една агенция за болногледачи, после общината за документи. Намерихме жена за нощни смени, но само три пъти в седмицата, защото повече не можем да си позволим. Лили погаси част от кредита. Аз заминах за Варна след тази седмица, но не с чувството, че съм свободна. По-скоро като човек, дето си тръгва от пожар, докато вътре още има хора.

Сега съм във Варна, работя, пращам пари и всяка вечер чакам да звънне телефонът. Майка ми ту ми говори нормално, ту студено. Лили е по-мека с мен отпреди, ама и тя понякога подхвърля: „Ако беше тук, щеше да е по-лесно.“ И ме побърква.

Не знам. Наистина не знам. Ако бях останала, сигурно щях съвсем да се затрия. Като тръгнах, все едно предадох майка си. Вие какво щяхте да направите на мое място — да останете от дълг или да си тръгнете, за да не се смачкате съвсем?