Свекърва ми каза в очите, че никога няма да ни върне парите, а мъжът ми още не може да реши на чия страна е

„Няма да ви ги върна. Примирете се вече.“

Това ми го каза свекърва ми, Снежана, докато си бършеше ръцете в една кухненска кърпа, все едно говорим за буркани, не за 32 хиляди лева. Аз направо онемях. Мъжът ми, Ивайло, седеше до масата и само повтаряше: „Мамо, недей така, моля ти се…“ И това беше. Не „как така“, не „ти обеща“, не „това са и парите на Мария“. Само: „недей така“.

Парите ги дадохме миналата година. Всъщност, ако съм честна, аз дадох зор да не ги даваме всичките, ама накрая пак станах както Ивайло искаше. Майка му била затънала. Кредити, бързи заеми, неплатени вноски, запор щели да ѝ сложат. Тя ревеше по телефона, че ще ѝ вземат апартамента в „Люлин“, че някакви хора я тормозели, че не спяла. Ивайло много се срина тогава. Баща му почина преди години и той си носи някакво чувство, че е длъжен за всичко.

Ние не сме богати хора. Аз работя в счетоводна къща в „Овча купел“, той е техник в една фирма за климатици. Тия 32 хиляди не са ни паднали от небето. 18 хиляди бяха от наши спестявания за самоучастие за по-голям апартамент, а другите 14 ги взехме като потребителски кредит. Да, знам как звучи. И аз сега като го кажа, ми иде да си ударя главата в стената.

Тогава Снежана плачеше и казваше: „До шест месеца ви ги връщам. Ще продам нивата в село до Плевен, ще оправя нещата, само да се махнат тия лихви.“ Ивайло каза: „Това е майка ми, няма как да я оставя.“ Аз казах: „Добре, ама поне да подпишем нещо.“ Тя веднага се обиди. „На мен ли ще ми искате разписка? Чужди ли сме?“

Ивайло тогава ме изгледа лошо. После два дни не ми говори като хората. И аз отстъпих. Това ми е грешката, ясно.

Първите месеци тя беше много мила. Звънеше, носеше готвено, викаше „деца, като ми влязат парите, първо вас ще оправя“. После започна да шикалкави. Все имаше нещо — нотариусът се бавел, купувачът за нивата се отказал, братовчед ѝ щял да помогне, после пък имала здравословни проблеми. Междувременно ние почнахме да се задъхваме. Вноската по кредита си върви, наем, сметки, детето ни тръгна на логопед, защото заеква като се притеснява. И това струва пари, естествено. Аз почнах да режа от всичко. Не ходя на фризьор, не купувам почти нищо, даже на морето не отидохме.

Ивайло все казваше: „Ще ги върне. Просто я е срам.“

Аз вече не вярвах. Особено след като една събота отидохме у тях и видях нов телевизор. Голям. Не някаква дреболия. После и дограмата сменила. Викам ѝ: „С какви пари?“ Тя ми каза: „Е, приятел ми помогна.“ Тогава за първи път се скарахме сериозно. Ивайло пак я защити. „Не почвай сега пред хората.“

„Пред какви хора, Иво? Ние плащаме кредит за нейните дългове, а тя сменя дограма!“

Той излезе да пуши, а тя ми каза тихо: „Ти много лесно съдиш.“

После излезе още нещо. Не всичките пари са отишли за дългове. Това го разбрах случайно. Свекърва ми беше оставила на масата едни документи от банка и аз, да, знам, не е хубаво, ама погледнах. Имаше превод към някакъв мъж — Валентин. Пет хиляди лева. Като я притиснах, първо лъга, после призна. Бил неин приятел от две години. Имал „временни затруднения“. Дала му, защото той щял да ѝ върне. Само че не ѝ върнал. Аз побеснях.

Казах на Ивайло. Той пребледня. „Мамо, вярно ли е?“

Тя вика: „Аз съм жена, имам право на личен живот!“

Аз: „С наши пари ли?“

Тогава тя избухна. Започна да крещи, че цял живот само е давала, че Ивайло учил благодарение на нея, че като му е трябвало първата кола, пак тя се е лишавала. И че сега като е опряла до децата си, я правим на престъпник. Честно, в тоя момент за секунда даже се дръпнах. Защото не беше съвсем лъжа. Наистина го е гледала сама, наистина е бачкала като луда в шивашки цех.

Обаче после каза най-гадното. „Тия пари аз ги приех като помощ, не като заем. Само ти, Мария, от първия ден ми ги броиш.“

Аз направо не можех да говоря. Погледнах Ивайло и чаках да каже нещо. Той само: „Не беше така, мамо… говорихме…“

Тя: „Ти говореше. Аз не съм подписвала нищо.“

Ей това ме довърши. Не сумата даже. Това изречение. Значи още тогава си е оставила вратичка.

После Ивайло ми призна и нещо друго, което изобщо не знаех. Оказа се, че преди да вземем кредита, той вече ѝ бил превеждал по малко — 500, 700, 1000 лева, месеци наред. Общо към 8 хиляди. Без да ми каже. От нашата обща сметка. Каза, че се страхувал, че ако ми каже истинския размер на проблема, щяла съм да забраня всичко и майка му щяла да пропадне.

Аз тогава направо седнах на пода в коридора. Защото изведнъж вече не беше само „лоша свекърва“. Беше и мъжът ми, който е крил. И аз се почувствах като пълна глупачка.

Оттогава сме като съквартиранти. Не сме се разделили, ама и не сме добре. Той плаща вноските и взема допълнителни обекти след работа. Аз също почнах да поемам още клиенти. Детето усеща, ясно е. Пита защо тате спи в хола понякога.

Със Снежана не си говоря. Тя веднъж ми писа във Viber: „Като се успокоиш, ще разбереш, че не всичко е черно и бяло.“ Може и да е права, колкото и да не ми се признава. Защото да, тя е била притисната. Да, Ивайло се е чувствал длъжен. Да, аз може би станах студена и сметкаджийка в очите им. Ама и аз имам дете, имам дом, имам право да не ме лъжат.

Най-лошото е, че вече не знам на кого съм по-ядосана — на нея, че ни използва, или на него, че ѝ позволи и после скри половината истина. И понякога си мисля, че ако беше излязла още в началото и беше казала: „Не мога да ви ги върна“, щеше да боли по-малко. Това влачене, тия обещания, тия номера… те развалиха всичко.

Сега обсъждаме дали да продадем колата, за да затворим поне част от кредита. А тя продължава да живее в апартамента си и според Ивайло „няма откъде“. Само че има пенсия, има имот на село, има и гордост, която ѝ е по-скъпа от всичко.

Аз още не знам дали мога да простя. Не само за парите. За това, че ме направиха на чужда в собственото ми семейство. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли настоявали за съд, за пълно прекъсване на отношенията, или бихте преглътнали заради брака и детето?