Когато смениха патрона на моята врата, без да ме питат

„Кой е сменял патрона?“ — това изкрещях още от площадката на шестия етаж, с торбите от Фантастико в ръцете. Вратата не се отключваше. Вътре се чуваше телевизорът на баба ми, значи има хора. Звънях, тропах, накрая отвори брат ми Пламен и само ми каза:

„Недей да правиш сцени пред съседите.“

Направо ми причерня. Това е апартаментът на майка ни в „Младост 3“, тук живея аз от осем години. Да, не е на мое име, но плащам тока, водата, входа, купувах лекарства, водих майка ми по ТЕЛК, по „Света Анна“, по изследвания. И изведнъж той ми сменя ключалката.

„Ти нормален ли си?“

„Нормален съм. Просто не може всеки ден скандали.“

„Какви скандали, бе, Пламен? Това е и моят дом.“

Тогава от кухнята излезе жена му Деси, бременна в седмия месец, и ми подаде плик.

„Вътре има нов ключ. Не сме те гонили. Искахме да говорим като хора.“

Е, аз вече бях вдигнала блока на крак. Взех ключа, влязох и още от коридора видях, че нещата ми от шкафа са прибрани в кашони. Не изхвърлени, ама прибрани. Това ме довърши.

„Значи сте решили и колко място имам?“

Майка ми излезе от хола, по пантофи, подпирайки се на касата.

„Недей така, Ива. Аз казах да се поразтреби.“

И точно това беше най-лошото. Не знаех на кого да се ядосам първо.

Майка ми от две години е след инсулт. Не е на легло, но не може сама много неща. Аз съм тази, която остана при нея след развода ми. Брат ми идваше уж да помага, но основно събота и неделя. После Деси забременя и те почнаха да идват все по-често. Уж защото майка ми имала нужда от семейство около себе си. Само че постепенно всичко почна да се решава без мен. Какви памперси да се купуват, коя рехабилитаторка да идва, дали да се наеме жена за почистване. Аз казвах едно, те друго. И все аз излизах нервната.

„Ти на всеки се караш“, ми беше казал Пламен преди месец. „И на майка, и на санитарката, и на мен.“

„Защото всичко пада на мен!“

„Не, защото искаш всичко да е по твоето.“

Тогава много се обидих. Ама честно, аз наистина бях постоянно нащрек. Майка ми нощем става, забравя газта, веднъж падна в банята. Не мога да съм спокойна. И да, ставала съм рязка. Не се гордея, ама е така.

В деня с ключалката Деси сложи на масата някакви листове.

„Трябва да уредим кой какво прави и как ще се гледа леля Надя. Така повече не може.“

„Леля Надя“ беше майка ми, което допълнително ме дразнеше.

Оказа се, че са говорили с личната лекарка, с социален патронаж в района и дори с една жена от частен дом край Банкя, „ако стане невъзможно у дома“. Аз за този разговор нищо не знаех. Чувствах се все едно ме изтриват с гума от собствения ми живот.

„Значи сте решили да я давате в дом?“

Майка ми се разплака.

„Никой никъде няма да ме дава“, каза тя. „Ама и ти не можеш вече така, Ива.“

Това „и ти“ ми заседна. Защото изведнъж всички говореха, че аз съм проблемът.

После излезе и друго. Пламен ми каза:

„Майка ми се обади преди две седмици в три през нощта. Каза, че си й дръпнала ръката и си й викала да млъкне.“

Замръзнах. Беше станало. Онази нощ тя беше разсипала хапчетата, аз бях будна от 5 сутринта предния ден и накрая изпуснах нервите. Не съм я била. Дръпнах я да седне, да. И креснах. После плаках в банята да не ме чуе.

„Кажи им и другото“, казах на майка ми. „Кажи им, че после цяла нощ не си спала от кашлица и аз седях до теб.“

Тя мълча. И това мълчание направо ме съсипа.

Тогава Пламен извади още нещо. Банково извлечение. Майка ми била изтеглила 12 000 лева от спестяванията си преди три месеца. Аз не знаех. Мислех, че парите са за нейно лечение. Оказа се, че ги е дала на Пламен за капаро за двустаен в „Овча купел“.

„Ти сериозно ли?“

Той стана червен.

„Щях да ги върна.“

„С какво?“

„С кредит. Не стана. Деси остана без работа, после бременността…“

Аз направо избухнах. Значи аз съм гледачка, касиерка, шофьор, чистачка, а той тихомълком взима парите на майка ни и после ми обяснява за ред и грижа.

И точно когато реших, че вече съм напълно права, майка ми каза нещо, което обърна всичко.

„Аз му ги предложих. И на теб щях да дам, ако беше поискала нещо за себе си. Ти не искаш нищо, Ива. Само се въртиш около мене и после ми се сърдиш.“

Не знаех какво да кажа. Защото… май беше вярно. След развода се нанесох „временно“. После годините минаха. Все отлагах да си търся квартира, работа смених, после пак, после майка ми се разболя. Удобно ми беше да се правя, че жертвам всичко, ама и нямаше къде да отида лесно. Истината е, че и аз се държах за този апартамент като за спасителна лодка.

Деси тогава, много тихо, каза:

„Не искаме да те гоним. Искаме да има правила. И искаме леля Надя да не се страхува от никого в собствения си дом. Включително и от нас.“

Това ме удари. Защото не беше напълно лъжа. Майка ми понякога се стягаше, когато почвах да обяснявам кое как трябва. А аз го наричах грижа.

Седнахме и за първи път написахме на лист кой какво поема. Пламен — пазаруване и рехабилитация три пъти седмично. Аз — лекарите и нощите, но само докато намерим жена за част от деня. Парите на майка ми — само с достъп и за двама ни. Никакви тегления без другия. И най-важното — до края на есента аз да си намеря квартира, а дотогава да живея в малката стая, без „временно“ да значи завинаги.

Да, унизително ми беше. Да, имах чувството, че ме изкарват чудовище, а не е така. Ама и те не бяха само лошите. Пламен е направил мръсно с парите, да. Аз пък май бях започнала да се разтварям в грижите и да задушавам всички. Майка ми пък си мълча твърде дълго и накрая ни сблъска челно.

Сега съм при приятелка в „Люлин“ за няколко дни, да си събера главата. Майка ми ми звъни нормално, даже вчера ми каза: „Ела да пием кафе, ама без командване.“ Уж на майтап, ама си беше и намек.

Не знам. Още ме боли от тая ключалка. Все едно ми казаха, че мога да бъда сменена. Но ако бяха продължили да търпят, може би щях съвсем да превърна грижата в контрол.

Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да търпите заради мира вкъщи, или щяхте да вдигнете скандала навреме, дори това да разбие всичко?