Останах без работа, а после разбрах, че не това ми е съсипало живота

„Не ми затваряй така, Иво, не може след пет години да ми кажеш по телефона, че вече не ви трябвам.“

Стоях пред асансьора в частната клиника в София, още с баджа на врата, и направо треперех. От другата страна шефът ми въздъхна и каза:

„Не ти го казвам лично срещу теб. Просто намаляваме хора. Пациентите паднаха, разходите скачат. Ако искаш, ще ти дам препоръка.“

Препоръка. Все едно това плаща кредита.

Казах му нещо от сорта на „ясно, благодаря“, ама въобще не ми беше ясно. Седнах на едно столче до регистратурата и се загледах в пода. Една жена ме пита дали чакам за кардиолог. Викам: „Не, чакам да ми мине.“ Тя ме изгледа странно.

На 38 съм. Не съм някакъв началник, не съм доктор, работех като координатор прием в клиниката. Харесвах си работата, честно. Беше подредено, чисто, хората като чуят къде съм, кимат с уважение. Глупаво е, ама да, това ми беше важно. Че не съм „никоя“. Че съм се оправила в София.

Само че същата вечер мъжът ми Мартин каза:

„Има едно място в Пета градска. Леля ми познава старшата сестра. Не е точно като твоето, но е сигурно.“

Направо избухнах.

„А, супер. От частна клиника в общинска болница по втория начин. Да не ми намериш и място в регистратурата на ДКЦ-то до нас?“

Той млъкна, после само каза:

„Нели, говориш все едно ти предлагам да чистиш улици. Работа е.“

„Да, работа е, ама не искам всички да си мислят, че съм пропаднала.“

Като го казах, и на мен ми прозвуча гадно. Но беше истина. Майка ми цял живот ми повтаряше: „Гледай да си на хубаво място, че хората гледат.“ И явно ми е влязло под кожата повече, отколкото искам да призная.

Две седмици се влачих. Пращах CV-та, ходих на интервюта в някакви медицински центрове из Младост, Люлин, Овча купел. Навсякъде едно и също: „Ще се обадим.“ Никой не се обади.

Междувременно баща ми от Плевен влезе в болница. Не нещо съвсем ново, той от години е с диабет, ама този път стана по-сериозно. Майка ми звъни и реве:

„Не мога сама, ела за два дни поне.“

Отидох. И точно там почна всичко да се обърква още повече.

Вкъщи майка ми беше нервна, баща ми мълчеше, а брат ми Сашо не идваше. Те двамата от години са скарани за апартамента на баба ми. След смъртта й уж щяха да го оправят, после все нещо. Аз честно не исках да се меся. Само че като влязох в кухнята да търся лекарства, видях на масата папка от банка и едно уведомление за просрочени вноски.

Питам майка ми:

„Това какво е?“

Тя вика: „Нищо, не го гледай.“

Е как да не го гледам? Оказа се, че преди година са изтеглили потребителски кредит. На името на баща ми. И с него са помогнали на брат ми да покрие дългове от някакъв сервиз, който тръгнал зле.

„И на мен не казахте?“

„Щяхме да ти кажем, ако се наложи.“

„То вече се е наложило!“

Направо ми причерня. Аз се чудя как да си плащам вноската за апартамента в София, а те са затънали и са крили. И най-много ме заболя, че майка ми после ми каза:

„Ти поне винаги си била оправна. Сашо е по-лабилен.“

Това ли излиза? На оправните не им се помага, защото ще се справят някак?

Същата вечер се скарах с брат ми по телефона.

„Ти изобщо нормален ли си? Тате е в болница, а ти си ги натоварил с кредит?“

Той замълча за малко и каза:

„Не съм ги карал със сила.“

„Ама си взел парите.“

„Взех ги, да. Щото нямах избор.“

„Винаги имаш избор.“

„Добре, ти като си много оправна, що остана без работа?“

Това ме удари точно където трябва. Затворих му.

На другия ден баща ми поиска да говорим насаме. Мислех, че ще защитава Сашо. Вместо това ми каза тихо:

„Не за сервиза отидоха всичките пари.“

И ми призна нещо, дето още ми е трудно да преглътна. Преди две години аз бях направила един аборт. Не бях казала на никого освен на Мартин. Беше тежко, имах усложнение после и още едно лечение, което платихме на части. Аз си мислех, че сме се оправили тогава, но не знаех, че Мартин, без да ми каже, е поискал пари от брат ми. А брат ми тогава вече е бил затънал. И за да помогне на Мартин, взел от нашите уж „временно“. После дълговете се завъртели, сервизът тръгнал зле и станало мазало.

Направо седнах.

„Мартин е взел пари от Сашо? За мен?“

Баща ми кимна.

„Не искахме да знаеш. Беше ти тежко тогава. После се срамувахме, че не можем да оправим нещата.“

Като се прибрах в София, не знаех на кого първо да крещя. На Мартин, че е криел. На брат ми, че ми го натресе в лицето по най-гадния начин. На нашите, че пак са решили вместо всички кое е „по-добре“ да не се казва.

Мартин не отрече.

„Да, взех. Не исках да ходиш в държавна болница тогава и да чакаш. Беше зле. Не съжалявам за това. Съжалявам, че после не ти казах.“

„И си решил, че е по-добре да ме оставиш да се правя на важна, докато всички около мен плащат?“

„Не си се правила на важна. Просто… ти много държиш как изглеждат нещата.“

Мразех, че беше прав поне малко.

След два дни ми се обадиха от Пета градска. Отидох уж само да видя. Очаквах мизерия и хаос. Имаше ги, да не лъжа. Обелен коридор, нервни хора, блъсканица. Но имаше и една жена на регистратурата, която държеше ръката на дядо, дето не чуваше, и му обясняваше по три пъти къде да влезе. Имаше една млада лекарка, която не беше сядала от часове, но пак излезе да каже на близките какво става. Не беше лъскаво. Беше истинско.

Старшата ми каза:

„Заплатата не е чудо. Работата е тежка. Ако искаш престиж, не е тук. Ако искаш да си полезна, може и да е.“

Прибрах се и цяла вечер гледах офертата. После отворих шкафа, в който държа вноските, бележките, тъпите папки, всичко. И изведнъж ми стана ясно, че толкова време съм гонила табелката на вратата, не самата работа. Да мога да кажа „частна клиника“, „добра среда“, „перспектива“. А вкъщи не съм видяла колко неща се разпадат тихо.

Приех мястото. С Мартин още сме криви един на друг. На брат ми още му се сърдя, макар че почнах да разбирам, че и той не е бил само безотговорен идиот, както ми се искаше да мисля. Нашите пък… не знам. Хем са искали да помогнат, хем с това криене направиха всичко по-зле.

Сега изкарвам по-малко, прибирам се по-изморена, но поне спя малко по-спокойно. И пак не съм сигурна дали трябваше да ми се случи всичко това, за да спра да се държа за едни външни неща. Може би човек не е нужно да се срива, за да стане по-нормален. Ама при мен май точно така стана.

Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да простите на Мартин и на нашите, че са крили „за мое добро“, или това вече минава границата?