Мъжът ми си тръгна, когато чух думата „рак“, а сега иска да вижда дъщеря ни сякаш нищо не е било

„Аз така не мога повече“, каза Пламен и си хвърли ключовете на шкафа в коридора, все едно не излизаше от апартамент, а от хотел в „Люлин“, дето просто му е омръзнало. Аз още държах епикризата от „Царица Йоанна – ИСУЛ“ в ръката си. Буквално преди два часа бях чула от лекаря: „Има образувание, трябва операция, най-вероятно е злокачествено.“ И докато аз не можех да си усетя краката, мъжът ми стоеше срещу мен и ми обясняваше, че и той бил човек, и той имал нерви, и не можел да издържа „тая постоянна тежест“ вкъщи.

Гледах го и не разбирах какво ми говори.

„Каква тежест, Пламен? Аз имам рак, бе.“

Той изсумтя: „Още не се знае. И не всичко трябва да се върти около това.“

Това изречение още ми кънти.

Имаме дъщеря, Ния, на девет. Беше в хола и уж гледаше Cartoon Network, ама децата не са глупави. Чуваше всичко. Излезе по чорапи в коридора и само каза: „Тате, къде отиваш?“ А той клекна, погали я по косата и каза: „За малко, тате. Просто трябва да си подредя главата.“

„За малко“ стана година и три месеца.

Първите седмици бяха мъгла. Майка ми дойде от Плевен и заживя при нас в „Надежда“, за да ми помага след операцията. Сестра ми пое Ния, водеше я на училище, на английски, на танци. Аз минах операция, после химиотерапия в Онкологията. Косата ми окапа. Повръщах. Не можех да кача стълбите до четвъртия етаж, ако асансьорът пак беше развален. Пламен пращаше понякога пари. Не редовно. Пращаше и съобщения от сорта на: „Как си?“ или „Кажи ако трябва нещо за детето.“ Все едно сме далечни познати.

И най-гадното е, че в началото го оправдавах. Пред всички. „Стресира се човекът“, „не всеки издържа“, „и на него му е трудно“. Даже на майка ми се карах, когато го наричаше страхливец. Не знам защо. Може би защото ако си кажа истината, щях да се срина.

После разбрах, че не е бил сам. И тук вече ми падна пердето.

Обади ми се една жена, Силвия. Не я познавах. Каза: „Извинявай, че се бъркам, но мисля, че трябва да знаеш. Пламен живее с братовчедка ми в Бургас от месеци.“ Първо реших, че е луда. После ми прати снимка. Той. На тераса. По потник. С чужда жена. Саксиите до него. Някакъв нормален, домашен живот, докато аз си броях кръвните изследвания и циклите химио.

Като му звъннах, не отрече.

„Не е така, както си мислиш“, почна той.

„А как е, Пламен? Обясни ми. С думички прости, че от химията съм тъпа явно.“

Млъкна. После каза: „Започна преди диагнозата.“

И това трябваше да ме успокои ли? Напротив. Значи не е избягал от болестта ми. Значи вече си е тръгвал от мен, само че аз не съм го видяла. Още по-унизително.

След това спрях да вдигам. Адвокатка от „Лозенец“ ми помогна да подам за развод. Не исках нищо излишно. Само яснота. Апартаментът е мой, наследство от баща ми. Нямаше какво да делим кой знае колко. Имахме една кола на лизинг, която той караше, и един общ кредит, дето после пак аз се разправях с банката, защото неговите вноски „се забавиха“.

Ния го търсеше. Това ми беше най-тежкото. Не мен, него. „Мамо, тате защо не идва?“, „Тате не ме ли обича вече?“, „Аз ли съм направила нещо?“ Няма такава болка. Да обясняваш на дете нещо, което и ти не можеш да обясниш.

И тук идва частта, дето обърка всичко пак.

Преди два месеца Пламен се появи пред блока. Беше отслабнал, посивял. Не самоувереният тип от снимката. Каза: „Трябва да говорим.“ Казах му, че няма за какво. Тогава извади една папка. Оказа се, че жената в Бургас е била с тежък проблем, някакви дългове от бивш мъж, запори, скандали. Пламен бил поръчител по заем на брат си преди години, брат му спрял да плаща, после почнали да го търсят и него. Имало заплахи, ходене пред сервиза, в който работеше. Не ми бил казал, защото „не искал да ме товари“ точно когато съм разбрала за болестта. Напуснал работа в София, заминал при тая жена, защото тя му уредила работа в автокъща край Бургас и място да стои, за да „изкара пари и да оправи кашата“.

Аз му се изсмях в лицето.

„И затова не можа да дойдеш на химио с мен ли? Затова не вдигаше на детето?“

Той вика: „Вдигах!“

„Кога? Между чуждите чаршафи?“

Тук той се ядоса истински. „Да, живях с нея. Да, сгреших. Ама не съм си живял живота. Бях затънал до шия. И ме беше страх. От всичко. От твоето лечение, от парите, от това, че ако остана, ще гледам как…“ и не си довърши изречението.

Това беше първият път, когато го видях не нагъл, а счупен. И точно това ме вбеси още повече. Защото значи е страдал. А аз исках да е просто гадина. Щеше да ми е по-лесно.

После научих и друго. Ния от месеци си пишела с него през стария таблет, който стоеше у майка ми. Тя ми е криела. Не някакви страшни неща, просто: „Лека нощ, тате“, „Днес имах шестица“, „Липсваш ми“. Той й е пращал гласови съобщения. Слушах ги една вечер в кухнята и ми прилоша. Не от ревност, а от това, че детето ми е живяло някакъв таен втори живот, защото не ми е имало доверие да ми каже.

Като я попитах защо крие, тя се разплака: „Защото ти мразиш тати и ще ми го вземеш.“

Това много ме удари. Аз ли станах тая, от която детето крие любовта си към баща си?

Сега сме в някакво междинно положение. Разводът почти е готов. Пламен иска режим да я вижда, даже без да спори. Плаща по-редовно отскоро. Веднъж я взе до Южния парк, после на кино в „Парадайс“. Връща я навреме. Тя сияе след това. Аз после два часа не мога да си намеря място.

Майка ми казва: „Не му давай. Такъв човек пак ще я нарани.“ Сестра ми е по средата: „Той е мизерник като мъж, ама може да е баща.“ А аз… аз не знам. Ако мисля като жена, искам да затръшна вратата и никога да не му видя лицето. Ако мисля като майка, виждам как Ния чака съобщение от него и как спи по-спокойно след среща с баща си.

Само че не мога да забравя коридора, епикризата в ръката ми и неговото „не всичко трябва да се върти около това“.

Оздравявам, поне засега. Косата ми пониква смешно, късо-късо. Уча се пак да вървя напред, да ходя на работа, да плащам сметки, да не подскачам от всеки непознат номер. Но това с Пламен не мога да го подредя в главата си. Не знам дали пазя достойнството си, или просто наказвам детето си заради моята рана. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли позволили на такъв баща да остане в живота на детето?