Оставих мъжа си, след като пак избра майка си пред болното ни дете

„Сериозно ли тръгваш точно сега?“ — това му казах, докато държах мократа кърпа на челото на Мария. Детето гореше. Беше неделя, към осем вечерта, личната ни лекарка не вдигаше, от Спешна помощ ми казаха да следя температурата и ако не падне, да я караме в Пирогов. А Стефан вече беше на вратата.

„Майка ми е сама. Трябва да премести един килим, че се закачал вратата на хола.“

Помислих, че се шегува.

„Мария е с 39 и нещо, повръща от следобед, а ти ще ходиш да местиш килим в Люлин?“

Той само въздъхна: „Ще се върна за половин час.“

Половин час. Да. Нямаше го почти три.

През това време детето пак повърна, аз звънях на 112, после на брат ми да дойде с колата, защото Мария почна да се отпуска и аз направо се паникьосах. Отидохме в Пирогов без Стефан. Той ми звънна, докато чакахме пред кабинета.

„Е, как е?“

Това „е, как е“ направо ме довърши.

„Къде си?“

„При майка ми още. Стана едно друго…“

Затворих му.

После, като се прибрахме в три през нощта, той седеше в кухнята и ми вика: „Не можеш така да ми затваряш.“ Аз го гледах и не вярвах, че това е разговорът. Мария вече спеше, след система, обезводняване, вирус — нищо страшно, слава Богу, ама тогава не го знаех.

Казах му: „Ти не си добре. Честно. Майка ти те дърпа с пръст и ти тичаш.“

Той се ядоса: „Не говори така за майка ми.“

Ама това не беше от вчера. Откакто сме женени, все нещо. Ту трябва да ѝ се смени батерията на дистанционното. Ту да ѝ се плати телефона през ePay, защото „не разбира“. Ту да я закара до Токуда за преглед, въпреки че има метро, таксита, съседи, племенница. Ту да ѝ носи минерална вода, защото тази от чешмата „не ставала“. И все е спешно. Все сега. Все той.

Аз дълго си мълчах. Даже се опитвах да съм разбрана. Баща му почина рано, знаех. Знаех и че майка му, леля Дора, е свикнала да разчита на него. Само че това разчитане беше като абонамент. Ние сме в Младост, тя в Люлин, и по два-три пъти седмично той изчезваше „за малко“.

Имало е случаи да изпусне родителска среща. Да забрави да вземе Мария от английски, защото майка му го върнала да ѝ качи буркани от мазето. Един път отложихме уикенд в Хисаря, защото тя била „със сърцебиене“, а после се оказа, че просто съседката ѝ казала, че лицето ѝ било пребледняло и тя се притеснила. Аз не казвам, че жената е лоша. Само че постоянно беше между нас.

След Пирогов му казах директно: „Или почваме семейна консултация, или аз приключвам.“

Той се изсмя нервно: „Ние не сме луди, бе, Нели.“

Това много ме вбеси. Обаче два дни по-късно ми звънна свекърва ми. И тук нещата станаха… други.

„Нели, ела, ако можеш, да си поговорим.“

Отидох. Не знам защо. Може би исках да ѝ кажа всичко в лицето. Седнахме в хола, килимът вече преместен, естествено. Тя ми направи кафе и без много увъртане каза: „Стефан не ти е казал, нали?“

„Какво да ми каже?“

И тя ми вади една папка. Просрочени сметки, писма от банка, погасителен план. Оказа се, че преди година е изтеглила бърз кредит и после още един, защото дала пари на племенника си да започне „бизнес“ с авточасти в Перник. Бизнесът пропаднал, племенникът изчезнал за Германия, а тя останала с вноските. И Стефан ги плащал тайно от мен от месеци.

Направо ми причерня.

„С какви пари?“

„Ами… от заплатата си. И един потребителски кредит има и той.“

Аз тогава разбрах защо все „нямаме възможност“ да сменим дограмата, защо ми каза да изчакаме с лятната почивка, защо уж се чудеше за ортодонта на Мария.

Прибрах се и го чаках. Като влезе, хвърлих папката на масата.

„Това какво е?“

Той пребледня. После само седна.

„Исках да оправя нещата сам.“

„Сам? С наши пари? Докато аз режа от всичко и се чудя как да вържем месеца?“

„Тя щеше да остане без ток. Има запор. Не можех да я оставя.“

„Не можеше да ми кажеш, така ли?“

Той мълча доста. После каза едно нещо, дето ме удари кофти, защото за малко да го оправдая.

„Като бях малък, тя чистеше по входове и ме гледаше сама. Не ми е отказала нищо. Като умря баща ми, нямаше и 50 лева в нас. Аз… не мога да я гледам как се моли на хора.“

Добре. Разбирам. Наистина разбирам. Само че после го питах: „А нас можеш ли да ни гледаш така? Мен и детето?“

И той пак: „Не е същото.“

Е, за мен беше точно същото.

Най-гадното е, че и свекърва ми не беше съвсем чудовище. Даже ми каза: „Аз му казвам да си гледа семейството, той сам идва.“ Само че после в същия разговор добави: „Ама кой, ако не той? Аз на кого да разчитам?“ И ето това е. Тя едновременно го пуска и не го пуска. А той едновременно се оплаква и тича.

Три дни се карахме. После не си говорихме. После Мария ме попита: „Мамо, тати пак ли е при баба?“ И аз в тоя момент нещо реших. Събрах два куфара, нейния плюшен заек, документите, лекарствата и отидохме при майка ми в Дружба.

Стефан не повярва, че наистина тръгвам.

„Заради един скандал ли?“

Казах му: „Не е заради един скандал. Заради сто дребни неща е. И заради това, че когато стане напечено, аз не знам дали ще си до нас.“

Той ревна, заклеваше се, че ще спре, че ще ѝ каже, че ще оправи заемите, че ще идем на консултация, всичко. И аз… не знам, може и да иска да го направи. Не мисля, че не ни обича. Мисля, че просто не може да се откъсне от чувството, че ѝ дължи живота си. Ама и ние му дължим нещо — да е тук, реално, не само на думи.

Засега не съм подала за развод. Живеем отделно вече трета седмица. Той идва да вижда Мария, плаща каквото трябва, даже започнал разговори с кредитен консултант. Обаче аз за първи път от много време не потръпвам всеки път, като му звънне телефонът и видя „Мама“ на екрана.

Може да съм прибързала, може и да съм закъсняла. Само знам, че не искам дъщеря ми да свикне, че жената и детето винаги чакат, докато синът спасява майка си от поредната „спешна“ работа. Вие какво щяхте да направите на мое място — още един шанс или край?