Когато сестра ми поиска ключовете и аз най-накрая казах „стига“

„Дай ми ключовете и не ми прави сцени пред съседите.“

Това ми каза сестра ми Ралица на площадката, докато аз още търсех в чантата касовата бележка от аптеката. Бях взела на мама лекарствата за кръвно, памперси и едни лепенки за раните на крака ѝ. Беше събота, почти осем вечерта, а аз от три дни спях на пресекулки при мама в „Люлин“, защото пак беше вдигнала температура.

Казах ѝ: „Какви ключове бе, Рали? Ти нормална ли си?“

Тя само стисна зъби. „Ключовете от апартамента. Искам да вляза и да си взема документите. Не си ти човекът, който ще решава.“

Честно, тогава направо ми причерня. Защото от девет месеца мама е на легло след втория инсулт, а Ралица идва, не знам, веднъж на две седмици, и то за по половин час. Аз съм тази, дето я къпе, вика Бърза помощ, кара я до „Пирогов“, говори с личната лекарка, реди рецепти, плаща каквото не стига. Работя в една счетоводна кантора в „Младост“ и вече ми намекнаха, че ако пак отсъствам, да не разчитам много.

Казах ѝ: „Документи ли? Сега ли се сети? Къде беше, когато нощем повръщаше и аз сама я държах?“

Тя ми отвърна: „Не почвай пак. И аз имам живот, имам дете.“

„А аз нямам ли?“, изтървах се. Само че аз нямам дете. Имам мъж, който вече втори месец спи в хола, защото или ме няма, или се прибирам и реввам за глупости. И имам син в осми клас… Не, това е грешно, племенникът ѝ е в осми клас. Виждате ли, до там съм стигнала, че ги бъркам. Аз нямам деца. Може и затова всички да очакват да съм на разположение.

Влязохме вътре, защото мама почна да вика от стаята: „Коя е? Рали ли е?“ Тя си я чака. Каквото и да си говорим, чака си я.

Ралица отиде при нея, целуна я по челото и за пет минути стана добра дъщеря. Аз това не мога да го гледам. Не защото не ѝ е дъщеря, а защото идва наготово. Мама ѝ хвана ръката и каза: „Не се карайте заради мен.“

Тогава Ралица извади един плик от чантата и го тръсна на масата.

„Прочети това.“

Беше договор с агенция за наематели и едно пълномощно, неподписано. И тогава разбрах какво иска. Апартаментът на мама в „Люлин“ е единственият ѝ имот. Нашият баща нищо не остави, освен дългове. А Ралица живее под наем в „Овча купел“ с мъжа си и детето. Искала, след като… след като мама отиде, да се уреди апартаментът бързо, защото вече били закъсали. Мъжът ѝ бил без работа от януари. Добре. Гадно е, разбирам. Само че тя не говореше за после. Говореше ми да дадем апартамента под наем още сега и мама да я преместим в хоспис край Банкя.

Казах ѝ: „Ти луда ли си? Мама е жива. Това е нейният дом.“

„Дом?“, избухна тя. „Това дом ли е? Ти видя ли банята? Видя ли как мирише? Ти не можеш повече, Ива. Не можеш! Само че не го признаваш.“

Млъкнах, защото точно това ме удари. Не можех. Предната нощ заспах седнала на стола до леглото ѝ и се събудих, защото тя плачеше да я обърна. Кръстът ме убиваше. И два пъти съм заспивала в метрото. Но като го каза тя, ми стана още по-гадно.

После излезе и другото.

Мама, дето уж спеше, каза съвсем ясно: „Аз казах на Рали да търси място.“

Направо я зяпнах. „Какво?“

Тя не ме погледна. Само към пердето. „Не искам да ме мъкнеш повече. Видях ти сметките в шкафа. Видях и че си продала златната гривна на баба ти.“

Това беше вярно. Продадох я. Не за почивка, не за глупости. За антидекубитален дюшек и една жена за няколко нощи, защото вече не издържах. Не бях казала на никого. Срам ме беше. И яд ме беше, че трябва аз.

Казах: „Мамо, това беше временно.“

Тя: „Временно девет месеца.“

Ралица ме гледаше така, все едно най-после съм хваната.

И тогава аз казах нещо гадно. „Много ти пука и на тебе. Къде са парите от картата на мама?“

Стана тихо. Защото аз от известно време се чудех. Пенсията на мама влиза по карта, а два месеца не излизаха сметките както преди. Аз плащах от моите и си мислех, че или бъркам, или тя е теглила за лекарства. Само че тя не може да ходи.

Ралица пребледня. „Не съм ги крала.“

„Не съм казала кражба.“

„Е, каза го.“

Накрая се оказа, че е теглила. Около три хиляди лева за няколко месеца. Не за чанти и маникюр, както вече си го бях подредила в главата. Детето ѝ имало шина за зъбите, мъжът ѝ натрупал заем към бързи кредити, токът им бил спрян веднъж. Мама знаела. Дала ѝ ПИН кода още зимата и я накарала да не ми казва. „Тя пак ще се прави на спасителка и ще почне да те съди“, каза мама. Е, благодаря.

Аз тогава наистина се разтресох. Не за парите само. А защото излезе, че и двете сме въртели неща зад гърба на другата, а мама е знаела всичко и е мълчала. На мен ми даваше да разписвам епикризи и да пера чаршафи. На Ралица ѝ даваше пари. И накрая аз пак бях тази, дето „не може повече“.

Ралица се разплака и каза: „Мислиш ли, че ми е било лесно? Да идвам тук и тя да ме гледа все едно само за пари съм дошла? Да, взех. Но щях да върна. И да, искам хоспис, защото ти ще се скапеш. Или чакаш да припаднеш върху нея?“

Мама прошепна: „Не искам да умирам между легени и караници.“

Това ме довърши. Защото колкото и да се дърпах, видях стаята. Памперсите до гардероба, лекарствата по масата, моята чанта, недопитото кафе от сутринта. И аз стоя там, като пазач на някаква чест, а всъщност всички вече се давим.

Не дадох ключовете онази вечер. Но в понеделник отидохме трите, плюс социалната от район „Люлин“, да гледаме един частен хоспис край Банкя. Не беше лукс, ама беше чисто, хората говореха човешки. Мама каза, че иска да пробва за месец. Ралица обеща да внася половината такса. Аз казах, че ако пак тегли от картата, без да ми каже, приключвам. Тя пък ми каза, че и аз няма да играя мъченица и да решавам сама кое е добро за всички.

Сега мама е там от две седмици. Ходя през ден. Ралица също ходи, което още ме учудва. Не сме се сдобрили точно. По-скоро сме уморени да се мразим. Само че аз още не мога да преглътна как ме оставиха да се троша, докато те си мълчат. А пък и те сигурно не могат да преглътнат, че си мислех най-лошото.

Май най-много ме боли не апартаментът и не парите, а че в едно семейство уж си помагаме, а накрая всеки крие, смята и издържа, докато не се счупи. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да търпите заради общата история, или по-рано да сложите граници?