Мъжът, когото наричах татко, си тръгна, след като на вратата ни застана другият

„Люси ли си?“

Отворих вратата по домашни дрехи, с торба от Фантастико в ръката, и гледам някакъв мъж на около шейсет, с яке, дето беше протрито на лактите. Помислих, че пак някой бърка етажа.

„Да?“

Той ме изгледа така, все едно ме познава отнякъде, и каза:

„Аз съм Йосиф. Баща ти съм.“

Направо ми изтръпнаха ръцете. Реших, че е луд. Викам му:

„Извинявайте, объркали сте нещо. Баща ми е вътре.“

И точно тогава майка ми излезе от кухнята, видя го и пребледня. Буквално се хвана за плота.

„Ти какво правиш тука?“ каза му тя.

От хола баща ми — аз на него цял живот му казвам татко, Стефан — извика: „Кой е?“

Йосиф не мръдна. Само каза: „Дойде време да й кажеш.“

После стана такъв ад, че още ми кънти. Майка ми почна да шепне „не тук, не сега“, татко стана, дойде до антрето, видя кой е, и лицето му направо се вкамени. Не беше изненадан. Това ме удари най-много. Значи е знаел.

„Излизай,“ каза му Стефан.

„Няма да изляза, преди да чуе истината,“ отвърна Йосиф.

Аз вече крещях: „Каква истина, бе?! Някой ще ми обясни ли?!“

Майка ми седна на стола и почна да плаче. От тия нейни тихи плачове, които ме дразнят още повече. И между хлипане каза:

„Преди да се родиш… имах връзка с него. После се разделихме. Разбрах, че съм бременна. Стефан реши да остане до мен. Записа те на свое име.“

Не можех да я гледам. Обърнах се към Стефан.

„Вярно ли е?“

Той само кимна. „Отгледал съм те. Това мога да кажа.“

Отгледал съм те. Все едно съм чуждо дете от входа.

Йосиф тогава извади едни пожълтели снимки. Майка ми млада, той до нея на морето в Китен. После някакво писмо. И каза, че майка ми го излъгала, че детето не е негово и че нямал право да ме търси. Според него дядо ми го бил заплашил да не стъпва повече.

Майка ми скочи: „Не лъжи! Като ти казах, че съм бременна, ти замина за Чехия и изчезна!“

„Заминах за три месеца да работя, защото нямах пари! Върнах се, а вашите ме изгониха!“

Тука вече аз нищо не разбирах. Кое е вярно, кое не е. Стефан удари с ръка по шкафа и каза нещо, дето най-много ме заболя:

„Стига. Аз 32 години нося тая каша.“

После взе ключовете от колата, якето и излезе.

Не го спрях. Може би трябваше. Не знам.

Същата вечер не вдигаше. Майка ми реве, Йосиф си тръгна уж „да ми даде време“, а аз седях в кухнята и гледах буркана с лютеница, все едно той е виновен. Толкова тъпо ми беше в главата.

На другия ден отидох при леля ми в „Люлин“, сестрата на майка ми. И там излезе още. Тя ми каза: „Майка ти не е светица, ама и Йосиф не е жертва. Пиеше, въртеше се, имаше и друга жена. Не беше човек за семейство тогава.“

Прибрах се и се скарах с майка ми зверски.

„Значи цял живот ме лъжеш?“

„Лъгах те, да. Щото исках да имаш нормален баща.“

„Ама той не е нормален баща от жалост, той е човек, когото ти си вкарала в чужд живот!“

Тя тогава каза нещо, което пак обърка всичко:

„Не го насилих. Стефан сам реши. Само че после… не можа да има деца.“

Оказа се, че след мен са правили опити с години. Ин витро в „Надежда“, прегледи, заеми, нищо. И аз изведнъж си дадох сметка, че може би той не е останал само заради майка ми. Може би и заради мен. Може би аз съм била неговият шанс да има семейство. Което звучи мило, ама и тежко, защото пак не е цялата истина.

След три дни Стефан ми се обади. Беше при братовчед си в Перник.

„Как си?“ ми вика.

„Ти как си? Защо си тръгна?“

„Щото ако бях останал, щях да кажа лоши неща. А и се уморих.“

Отидох да го видя. Не беше пил, не беше истеричен, просто смачкан. Каза ми, че е знаел от началото. Подписал ме е, защото обичал майка ми. После, когато съм се родила, ме видял и решил, че каквото и да стане, съм негово дете. Само че последните години майка ми поддържала връзка с Йосиф тайно.

Това вече направо ме взриви.

Прибирам се и питам майка ми в прав текст. Тя първо отричаше, после призна. Не било „връзка“, а той й писал преди година, защото имал сърдечен проблем и искал да ме види поне веднъж. Тя му пращала мои снимки. От Фейсбук. Без да знам.

„Ти нормална ли си?“

„Не исках да те разстройвам.“

„А сега какво точно стана според теб?“

Тя млъкна.

След седмица Йосиф ми звънна от непознат номер. Не знам откъде ми е взел телефона, сигурно от майка ми.

„Не търся пари, ако това си мислиш,“ каза. „И не искам да ти разбивам живота. Искам да те видя, докато мога.“

Това „докато мога“ ме ядоса. Някак все едно ме притиска с болестта си. Казах му: „Късно е.“ Той само въздъхна и каза: „За тебе да. За мене е цял живот.“

После пак леля ми ми звънна и между другото изпусна, че Йосиф имал син от друг брак, който бил затънал в кредити. И аз веднага си помислих най-грозното — че тоя човек може да е дошъл с някаква сметка, наследства, да се лепи сега. Като казах това на майка ми, тя се разкрещя, че не всичко е пари.

Е да, ама после разбрах, че Стефан и майка ми са ипотекирали апартамента преди години заради неуспешното ин витро и ремонта след теча от съседите. И в момента пак са на ръба с вноските. Тоест, и в нашата къща всичко е преплетено с пари, с вина, с някакви недоизказани сделки между хора, които уж се обичат.

Накрая направихме ДНК тест. Аз не знам защо, сигурно щото вече не вярвах на никого. В една лаборатория в София, с тампони, подписи, чакане. Излезе, че Йосиф наистина ми е биологичен баща.

Не ми стана по-леко. Даже по-зле.

Стефан се върна вкъщи, но не е същото. Не се разделиха с майка ми, поне засега, но говорят за сметки, за доверие, за „как можа пак да го пуснеш“. Аз също не съм същата с нея. Има дни, в които я гледам и ми е жал, защото явно цял живот е носила страх. Има други дни, в които не мога да я понасям.

С Йосиф се видях веднъж, в едно кафе до ВМА. Не беше някаква голяма сцена. Донесе ми стар сребърен синджир, който пазел за мен. Разказа ми как работел по строежи, после като шофьор, как правил глупости, как изпуснал нещата. Не поиска да му кажа „татко“. Даже каза: „Нямам право на тая дума.“ Това поне беше честно.

И сега съм по средата. Човекът, който ме е отгледал, ми е баща, това не мога да го изтрия. Обаче и другият не е просто случаен. Майка ми ме е лъгала ужасно, ама пък без Стефан може би щях да израсна съвсем другояче. И всеки тук е направил нещо гадно и нещо човешко едновременно.

Аз засега съм решила едно — на Стефан ще му казвам татко, както винаги. С Йосиф не знам дали ще градя нещо, но поне искам да чуя още, преди да го отпиша напълно. А на майка ми… честно, още не мога да простя, макар че понякога си мисля, че и аз на нейно място може да бях объркала всичко.

Не знам кое е правилното тук. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли дали шанс на биологичния баща и бихте ли простили на майка си за такава лъжа?