На шейсетия рожден ден на баща ми ме нарекоха предателка пред цялата маса

„Какво търсиш тука?“ Това ми каза леля Сийка още на вратата на ресторанта в „Люлин“. Не „здрасти“, не „ела“, а направо това. Бях с една торта от сладкарницата до нас и за малко да я изпусна.

Казах й: „На баща ми е рожденият ден. Покани ме.“
Тя ми се изсмя сухо: „Той от възпитание те е поканил. Не значи, че някой те иска.“

Още тогава трябваше да си тръгна. Ама не си тръгнах. Глупачка. Все си мислех, че като седнем, като се видим нормално, може нещо да омекне. Да, знам как звучи.

Баща ми, Пламен, ставаше на 60. Бяхме се виждали два пъти за година и нещо, и то за по десет минути. След като подадох жалба срещу брат ми, семейството ме беше отписало. Буквално. Майка ми ми беше казала по телефона: „За нас ти вече не си нищо.“ После затвори.

Влязох. На масата бяха нашите, брат ми Иво с жена му Деси, вуйчо Стефан, леля Сийка, братовчедка ми Нели. Всички млъкнаха. Такова едно гадно мълчание, дето ти се набива в ушите.

Баща ми само каза: „Седни, Марта.“

Седнах най-в края. Никой не ме погледна както хората. Само Нели ми бутна една чаша вода. Тя поне не ме гледаше лошо.

Иво, естествено, беше с тоя вид на жертва. Все едно аз съм му съсипала живота от нищото. А истината е, че не от нищото. Миналия ноември дойде пред блока ми в „Надежда“ пиян, почна да блъска по вратата, да крещи, че заради мен ще остане без пари, без апартамент, без всичко. Като отворих, ме бутна в стената и ми стисна ръката толкова силно, че после ходих в „Пирогов“. Съседката от третия етаж извика 112. Аз не бях планирала нищо. Не съм седнала да мисля как да му отмъщавам. Просто стана, дойдоха полицаите и после вече подадох показания.

Сега обаче в нашето семейство това се разказва по друг начин. Че съм го „вкарала в полицията“. Че съм искала да му съсипя бизнеса. Бизнес… той кара бус за една фирма за доставки, не е някакъв олигарх. Но да, имаше проблеми после, защото имал предупреждение и в работата са разбрали.

По едно време баща ми стана да каже наздравица. „Искам тази вечер да няма скандали“, каза. И всички, представете си, се обърнаха към мен. Не към Иво. Към мен.

Аз нищо не бях казала още.

Майка ми първа почна: „Ако имаш малко срам, ще честитиш на баща си и ще си тръгнеш.“

Казах: „Дойдох да го видя. Само това.“

Иво се изсмя: „Да, бе. Дошла си да видиш дали още дишаме.“

Тука вече ми кипна. „Не се прави, Иво. Добре знаеш защо стигнах до полиция.“

Той удари по масата. „Ти ме провокира! Искаше да подпиша едни документи зад гърба на нашите!“

Това с документите беше другата част. Апартаментът на баба ми в „Обеля“. След като тя почина, се оказа, че има саморъчно завещание, оставено при нотариус, според което не го дели поравно, а го оставя на мен. Причината – аз гледах баба ми последните две години. Водех я по лекари, купувах лекарства, сменях памперси, спях у тях. Иво идваше рядко. Ама плащаше някои сметки, това е вярно. Не е било все едно не е правил нищо.

Аз самата не исках да го гоня от нищо. Предложих му да продадем апартамента и да му дам част, въпреки завещанието. Не половината, нека не се лъжем, но част. Той отказа. Искаше всичко да се дели по закон и твърдеше, че баба ми не е била с ума си, когато е писала завещанието.

Тогава баща ми се намеси: „Кажи им цялата истина, Марта. Защо баба ти така е направила.“

Направо замръзнах. Не знаех накъде бие.

Майка ми почна да плаче. Истински или за показ, не знам вече. И каза: „Кажи им как ходеше да настройваш майка ми срещу брат си и срещу нас.“

„Не съм я настройвала.“

„Настройваше я!“, кресна Иво. „Все й мрънкаше, че аз съм взимал пари.“

И тогава Нели, дето досега мълчеше, каза тихо: „Е, той взимаше.“

Всички се обърнаха към нея.

Оказа се, че баба ми преди смъртта си й била казала, че Иво няколко пъти е теглил от дебитната й карта. Не с нейно разрешение, а защото знаел ПИН кода. Малки суми уж, ама редовно. За кредити, за вноски, за глупости. Аз не го знаех това. Честно. Само съм се съмнявала, защото баба все викаше, че пенсията й не стига, а аз купувах какво ли не.

Иво веднага скочи: „Тая ли ще слушате сега? Тя не е била там.“

Нели каза: „Не съм била, ама баба ми го каза. И ме накара да мълча, за да не стане война.“

Баща ми не отрече. Това беше най-лошото. Само си гледаше чашата.

Питах го: „Ти знаел ли си?“

Той вдигна рамене и каза: „Знаех, че Иво е взимал на заем. После щеше да ги върне.“

„Щеше?“ Аз направо не можех да повярвам. „И за това ли трябваше да мълча? И като ме удари, и за това ли?“

Майка ми веднага: „Не те е ударил така, както го изкарваш. Бутнал те е. Брат и сестра сте.“

Това изречение… „Брат и сестра сте.“ Все едно между брат и сестра може всичко. Все едно щом сме една кръв, няма страшно.

Иво вече беше зачервен. „А ти кажи защо наистина подаде жалба. Не заради бутането. А защото адвокатката ти каза, че така ще изглеждам зле пред съда за апартамента.“

Аз му казах: „Нямам дело срещу теб за апартамента, защото ти оспори завещанието, не аз. И второ, жалбата я подадох, защото ме беше страх.“

Той пак се изсмя, ама някак пресилено. Деси, жена му, тогава за пръв път проговори: „Стига, Иво.“

Всички млъкнаха. Тя гледаше в чинията и каза: „Стига вече. Не беше прав. Аз ти казах да не ходиш при нея онази вечер.“

Иво я изгледа така, че аз настръхнах. „Ти пък мълчи.“

Тя не млъкна. „Не, няма. Защото всички тук я правите луда. А той от месеци беше изперкал заради дълговете. Взе бърз кредит, после втори. И да, взимал е от баба си. И да, аз знаех след време. И аз мълчах. Така че и аз не съм цвете.“

На масата стана страшно. Майка ми започна: „Как може на такъв ден…“ Леля Сийка – „Снаха, не ти е работа…“ И изведнъж баща ми кресна: „Стига!“

Всички замлъкнаха.

После той се обърна към мен и каза нещо, което ме довърши: „Можеше да не стигаш до полиция. Можеше първо при мен да дойдеш.“

Аз му казах: „Татко, аз цял живот първо при вас идвам. И цял живот ми казвате да търпя.“

Това беше. Станах, оставих тортата на един стол, даже не я отвориха. Баща ми не ме спря. Само Нели излезе след мен да ми даде якето, защото го бях оставила вътре. Представяте ли си.

Пред ресторанта седнах на пейката и ревнах като дете. После си извиках такси. В колата баща ми ми звънна. Вдигнах. Каза: „Не исках така да стане.“

Отговорих му: „Ама така става винаги.“ И затворих.

После разбрах, че празникът им се е разпаднал. Иво и Деси се скарали, тя си тръгнала при техните в „Младост“. Нашите са убедени, че аз нарочно съм отишла да съсипя вечерта. Може и да мислят така до края.

Само че аз вече не мога да нося и тяхното мълчание, освен моето. Да, боли ми за баща ми. Да, сигурно и той е между чука и наковалнята. Иво не е само чудовище, той е и човек, който се е забъркал, затънал е, после е станал агресивен и всички са го прикривали, защото е „момчето на семейството“. А аз явно трябваше пак да замажа нещата.

Не знам дали някога пак ще говоря нормално с тях. Засега не искам. По-спокойно ми е, макар и гадно. Май това е цената.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли опитали още веднъж да се помирите, или бихте отрязали семейството си напълно?