Брат ми остави всичко на жена си, а на мен – една кутия със снимки

„Това ли е всичко?“ — питах и гледах нотариуса, все едно не съм чула правилно.

Той само намести очилата и каза: „Г-жо, в завещанието изрично е записано. На сестра си Магда оставя една кутия с лични снимки и писма. Останалото имущество остава за съпругата му Анета.“

Анета седеше до мен, суха като стена. Нито ме погледна, нито нищо. Само каза: „Петър така е решил.“

Така. Все едно говорим за сметка за ток, не за брат ми.

Излязох от кантората с тая кутия в ръце и направо ми се дорева на улицата. Само че не ревах. Стоях пред нотариуса в Пловдив, хора минават, трамваи няма, ама шум като в главата ми. Аз последната година и половина не съм живяла нормално. Ходих с Пешо по онкология, после в „Каспела“, после пак изследвания, после химиотерапии. Водех го с моята кола, защото Анета или била на работа, или „не можела да гледа такива неща“. Той повръщаше в пликчета до мен, аз му купувах вода от бензиностанцията и му бършех устата. И накрая — снимки.

Пешо ми е две години по-голям. Ние бяхме много близки. От деца. Нашите починаха рано, аз бях на 23, той на 25. Буквално заедно минахме през всичко. Като се ожени за Анета, още тогава нещо… не знам. Тя не беше лоша на думи, не правеше скандали, ама студена. И все едно винаги смята кой какво е дал, кой какво дължи.

Когато Пешо се разболя, аз се включих веднага. Тя също беше там, не мога да кажа, че го е изоставила. Готвеше, държеше къщата, оправяше документи в НОИ и здравната каса. Ама с него по болници — аз. Нощем при него, когато не можеше да диша — аз. Даже последните два месеца почти се бях преместила в апартамента им в „Тракия“.

Само че има нещо, дето ме гризе. Аз наистина си мислех, че той ще остави поне нещо и на мен. Не защото чакам апартаменти. А защото… не знам, да има знак, че е видял какво съм направила. Че съм му човек.

Като казах това на мъжа ми, той ми вика: „Ти от благодарност ли гледа брат си, или за имот?“ Е, много е лесно така да се каже отстрани. Аз и сама се питам. И ме е срам даже.

След два дни отидох у тях да взема още няколко неща на Пешо — пуловера му, едно радио, дето беше на баща ни. Анета не искаше да ме пуска.

„Няма какво да взимаш вече“, каза.

„Радиото е на татко.“

„Беше в нашия дом.“

„Анета, недей така.“

Тя тогава за пръв път избухна: „А ти недей! Всички ме гледате като крадла. Къде бяхте, когато той тегли кредити? Когато затънахме? Когато аз плащах вноски сама?“

Аз направо онемях. „Какви кредити?“

И тя млъкна. Буквално си прехапа езика.

После разбрах. Не от нея, а от една папка в кутията със снимките. Между снимките от морето в Китен, абитуриентски, от сватбата им, имаше пликове. Вътре — копия от договори. Потребителски кредит, после втори. После извлечение. И едно писмо, писано от Пешо до мен, но непратено.

Почеркът му беше разкривен от лекарствата. Пише: „Маги, ако четеш това, значи не съм успял да ти кажа. Преди три години взех пари и ги дадох на Иво, без Анета да знае. Каза, че ще му вземат сервиза и че е за малко.“

Иво е моят син.

Краката ми омекнаха. Синът ми тогава уж имаше временни проблеми с гумаджийницата в „Кючук Париж“, ама на мен ми каза, че се е оправил. На Пешо явно е ревал отделно. В писмото пишеше още: „После Иво не ги върна. Аз теглих нов заем да покрия стария. Анета разбра чак когато започнаха обажданията. Оттогава е такава. Не е само студена. Яд я е, и е права. Не исках да те товаря, защото ще се изядеш.“

Аз седнах на пода в кухнята и звъннах на Иво.

„Кажи ми веднага взимал ли си пари от вуйчо си?“

Тишина. После: „Мамо, сега не е моментът.“

„Значи е вярно.“

Той почна: „Щях да ги върна. Закъсах. После дойдоха едни други разходи…“

„Други разходи ли? Брат ми умря и ти ми говориш за разходи?“

Оказа се, че част от парите въобще не са отишли за сервиза. Иво имал задължения от хазарт. Малки в началото, после не толкова малки. Пешо го покрил, без да ми каже. После още веднъж.

Тогава разбрах защо Анета ме гледаше така. За нея аз не бях сестрата-героиня, дето е гледала мъжа й. Аз бях майката на човека, заради когото са затънали и са крили срам. И сигурно всеки път, като съм влизала да му нося супа, тя е стискала зъби.

Пак отидох при нея. Този път без да се правя на силна.

Казах й: „Прочетох писмото.“

Тя седеше на масата и само кимна.

„Защо не ми каза?“

„Защото той не искаше.“

„А снимките? Това ли съм аз за него — кутия?“

Тя тогава се разплака. За първи път я виждах такава. Каза: „Снимките ги избра сам. Каза: ‘На Магда оставям това, което е истинското ни. Ако й оставя пари, Анета ще реши, че я деля, а аз искам тя да остане в дома си. Тя ще е сама и с дълговете.’“

И после добави нещо, дето още ме боде: „Каза и че ти няма да приемеш пари, ако знаеш откъде идват.“

Не знам дали това беше мило, или още по-обидно. Все едно той е решил вместо мен какво мога да понеса.

Анета ми показа и бележки от болниците, фактури, вноски. Част от нещата, дето аз си мислех, че тя „не прави“, всъщност ги е влачила сама — кредити, просрочия, разговори с банки, продажба на колата му. Аз съм виждала само моята част.

Не станахме приятелки, да е ясно. Още ми е криво. Още ме боли, че накрая брат ми не ми каза истината в очите. Боли ме и че е пазил сина ми повече, отколкото аз съм го пазила. А на Иво още не знам дали ще простя скоро. Казах му да не ми идва пред очите известно време.

Сега кутията със снимките е при мен. Вчера гледах една снимка от село край Хисаря — аз, Пешо и нашите, с едни смешни анцузи. И си мисля, че може би той не ме е изтрил. Може би просто е замазал една голяма мръсотия по най-тъпия възможен начин.

Обаче кажете ми честно — вие на мое място щяхте ли да приемете това и да замълчите, или щяхте да търсите отговорност от снаха си, от сина си… или даже от паметта на брат си?