Когато свекърва ми поиска апартамента ни за племенника си, а мъжът ми каза да „не правя драма“

„Ти сериозно ли ще оставиш момчето на квартира, като имате празен апартамент?“ Това ми каза свекърва ми още пред вратата, без „здрасти“, без нищо. Аз стоях с торбата от Била в ръка и само я гледах. Мъжът ми, Иво, беше зад нея и само вика: „Спокойно, бе, ще говорим.“

Какво да говорим? „Празният апартамент“ беше гарсониерата на покойната ми майка в „Люлин“, дето от две години я стягаме малко по малко с мои пари и с помощ от брат ми. Не е дворец, ама е наше спасение – говорили сме, че ако останем без работа или ако синът ни влезе да учи в София след няколко години, ще имаме вариант. Не е някакъв имот за раздаване.

Свекърва ми седна, все едно е у тях, и почна: „Пламен идва от Враца, намерил си работа в София. Наемите са безумни. Нали сте хора, ще го приютите за шест месеца.“

„Шест месеца?“ – питам аз. „Кой го реши това?“

Иво вика: „Аз казах, че може да помислим.“

„Не, ти си казал, че става,“ отрязах го. Защото по лицето му си личеше.

Пламен ми е никакъв – син на сестрата на свекърва ми. Виждала съм го два пъти на сватби. На 27 години, здрав, работи в някаква фирма за климатици. Не е дете от дом, не е на улицата.

Свекърва ми веднага се засегна: „Е, за твоя брат можеше всичко, а за нашите не може.“

Това ме жегна. Преди три години брат ми наистина спа там два месеца, след като се разведе. Само че тогава аз чистих, аз плащах тока, аз му носех храна, защото беше смачкан и с две чанти дрехи. И най-важното – аз реших. Не са ми го сервирали.

Иво мълчеше. Това ме вбесява още повече от караницата. Като мълчи, оставя аз да изляза лошата.

Казах: „Не искам. Ако искаш, плащайте му квартира. Но апартамента няма да го давам.“

Стана мазало. Свекърва ми почна, че съм била студена, че само моето семейство съществувало, че Иво все за мен се жертвал. И тук вече изтървах нервите: „Какво е жертвал? Кредита ли? Детската градина ли? Аз ли не бачкам?“

След като си тръгна, Иво ми каза тихо: „Майка ми не е добре с парите. Ако не помогнем, пак ще тегли заем.“

И ето това беше първият път, в който се поколебах. Защото знам каква е. Пенсия, малко вдовишка добавка, обаче помага на всички, после реве. Само че пак не разбирах защо нашият апартамент е решението.

Два дни не си говорихме като хората. Аз отидох до „Люлин“ да оставя боя при майстора и гледам – сменен патронът. Помислих, че ще припадна. Звъня на Иво. Той първо се прави на луд, после каза: „Дадох ключ на Пламен да внесе багаж. Само временно.“

Казах му: „Ти луд ли си? Това е и мой имот.“

Той: „Наш е, не твой.“

Това „наш“ така ме удари, че направо ми почерня. Апартаментът е наследство от майка ми. По документи е само мой. Иво много добре го знае. Но в тоя момент изведнъж стана „наш“, щом ще се дава.

Отидох направо там. Пламен беше вътре с две чанти и един разглобен стол. Гледа ме като пребито куче и вика: „Лельо Деси, аз не искам скандали. Казаха ми, че е уредено.“

„Не ми викай лельо“, изпуснах се. После ме хвана срам, ама вече беше станало.

Той извади едно пликче от масата и каза: „Дадох 1200 лева на леля Радка за депозит и сметки. Имам чатове.“

И тук вече картинката се обърна. Аз до този момент мислех, че поне свекърва ми го прави от зор и от грижа. Оказа се, че е взела пари от момчето, без аз да знам, и му е обещала нашия апартамент. Направо ми стана лошо.

Вечерта я извикахме. Тя първо отричаше, после ревна. Не били за нея парите. Имала просрочие към една бърза кредитна фирма, защото миналата зима покрила лечение на по-малката си дъщеря – зъбни импланти и изследвания. Не искала да казва, защото Иво щял да се ядоса. И още нещо излезе – преди година Иво й бил дал 3000 лева „на заем“ от спестяванията ни, пак без да ми каже.

Аз направо онемях. Той сведе глава и каза: „Щях да ти кажа.“

„Кога? Като ми продадете и хола?“

Пламен стоеше до вратата и само повтаряше: „Аз не съм искал да ви развалям семейството.“ И честно, в този момент ми стана жал за него. Момчето не изглеждаше тарикат. Беше дошъл с някакви надежди, дал си последните пари, а ние се разпадахме пред него.

Само че и мен кой да ме жали? От месеци усещах, че все нещо се очаква от мен – да гледам детето на зълвата, да взема допълнителни смени, да „разбера“ свекърва ми, да не товаря Иво. И като кажа „не“, веднага съм лошата.

Накрая казах следното: „Пламен може да остане точно две седмици, не повече. Без пари. За да си намери квартира. След това – край. А ти, Радке, му връщаш 1200-те лева до стотинка. Иво, ти ще се оправяш с майка си, но без наши общи пари и без решения зад гърба ми.“

Свекърва ми пак се обиди, каза, че я унижавам. Иво ми каза после, че съм прекалила и че можело „по-меко“. Може и да е прав. Ама ако пак бях „по-мека“, сигурно след месец щях да пера чаршафи на чужд човек и да слушам как трябва да съм благодарна, че сме семейство.

Пламен си тръгна на десетия ден. После ми писа съобщение да ми благодари и че леля му върнала само 500 лева засега. Иво още ми се сърди за тона. Аз пък още не мога да преглътна, че ме постави последна, при положение че аз съм му жена, не квартална позната.

Сега вкъщи е уж тихо, ама едно такова… нищо не е както преди. И си мисля дали не трябваше въобще да затръшна вратата от първия ден, вместо пак да влизам в чужди спасявания. Вие какво щяхте да направите на мое място – компромис заради мира или пълен край, за да си запазите нервите?