Когато той каза „няма да се женя“, а аз вече носех детето ни

„Няма да се женя само защото си бременна.“

Това ми го каза Мартин в кухнята, докато аз държах резултатите от женската консултация от АГ-то в „Шейново“ и се чудех дали изобщо го чувам правилно. Бях в петия месец, коремът вече ми личеше, а ние живеехме под наем в „Люлин“ в двустаен, дето още течеше от терасата като завали.

Аз му казах: „Не те карам насила. Питам те имаме ли план, или аз да се оправям сама?“

Той веднага се дръпна: „Пак го обръщаш. Не е това. Аз просто… не вярвам в тоя филм с брака.“

„Не вярваш в брака или не вярваш в нас?“

Той мълча. И това мълчане ме удари повече от всичко.

После, както винаги, се намеси майка му. Не беше в нас, ама той тъкмо беше говорил с нея по телефона и аз го разбрах по едно изречение: „Майка ми е права, че като почнат децата, после идват скандалите, делбите, адвокатите…“

Направо ми причерня. Казах му: „Значи майка ти решава дали ще си семейство с мен?“

Той се ядоса: „Недей така за майка ми.“

„А как да е? Аз съм бременна, а тя ми обяснява през теб, че жените първо раждат, после взимат апартаменти и издръжки?“

Истината е, че преди това тя не ми го беше казвала в очите. Усмихваше се, носеше ми домашна супа, викаше ми „майче“. Само че все имаше едни подмятания. „Не бързайте с документи.“ „Сега младите много лесно се развеждат.“ „Гледай да не се товариш излишно.“ На пръв поглед загрижена. На втори — все едно аз съм заплаха.

Мартин е на 34, работи в склад на голяма верига до Божурище, става в 5:30, прибира се смазан. Аз съм счетоводителка в малка фирма в „Младост“, поне бях до болничните. Не сме някакви деца. Опитвах се да говоря нормално. „Не искам сватба с 200 човека. Искам да знам, че няма при първия проблем да кажеш ‘аз такова не съм обещавал’.“

Той изтърси: „Баща ми и майка ми се изпоядоха с тоя брак. Всеки ден крясъци. После години след развода пак проблеми. Аз това няма да го живея.“

Тогава поне го разбрах малко. Преди ми беше казвал, че техните са разведени, ама не и колко грозно е било. Само че пак ми кипна. „Добре, ама аз не съм майка ти. И ти не си баща си.“

Два дни не си говорихме като хората. Спяхме в едно легло, обърнати на различни страни. Аз почнах да си гледам обяви за квартири в „Надежда“, щото сестра ми е там, и си казах, че ако ще съм сама, поне да съм близо до човек. Не му го казах. Или май нарочно не му го казах.

В неделя той каза да идем у тях в „Овча купел“, че баща му искал да говорим. Не ми се ходеше, ама отидох. Майка му отвори и още от вратата усетих, че е ставало нещо. Нито кафе, нито усмивки. Само: „Заповядайте.“

Седнахме, и баща му, който по принцип е мълчалив човек, направо почна: „Марто, кажи на Ива какво точно си й говорил и защо.“

Мартин се опъна: „Това е между нас.“

„Не, не е само между вас, като се криеш зад майка си“, каза той.

Настъпи такова мълчание, че чувах часовника в хола. Свекървата ми — още не ми е свекърва, де, ама така да я кажа — скочи веднага: „Аз нищо не съм му казвала, той сам си има глава.“

Баща му я погледна и каза: „Таня, стига. Цял месец му повтаряш, че ако се ожени, после Ива ще го разкости в съда, както ти разкости мен.“

Аз онемях. Тя пребледня и вика: „Кажи и цялата истина! Че ти имаше друга! Че заради теб се стигна дотам!“

И тук всичко се обърна. За пръв път чух, че баща му навремето наистина е изневерил. Не един път. И че Мартин като тийнейджър е хванал майка си да плаче в кухнята заради някакви sms-и и после е станал свидетел на същинска война — полиция, адвокати, караници за апартамента в „Овча купел“, кой какво плаща, кой кого лъже. Аз досега си мислех, че майка му просто е властна и черногледа. Оказа се, че тя си носи нейния ужас и го налива в главата на сина си от години.

Само че и това не я оправда изцяло. Защото тя се обърна към мен и каза: „Аз не съм против теб. Аз не искам синът ми да стане като баща си или да свърши като него.“

Аз й казах: „А като го учите да бяга от отговорност, какво точно очаквате?“

Мартин избухна: „Не бягам!“

„А какво правиш тогава?“ — казах аз. „Детето ще се роди след няколко месеца. Аз ли да обяснявам в детската градина след време, че таткото много обича, ама го е страх от подпис?“

Той стана, отвори прозореца, затвори го пак. Почна да крачи из хола. Баща му тогава му каза нещо, дето май най-сетне го удари: „Страхът не е оправдание. И аз се страхувах, че ще остарея вързан, затова си позволявах каквото искам. Майка ти се страхуваше, че пак ще я предадат, затова контролира всичко. Всеки си има страх. Въпросът е ти какво правиш сега, като ще ставаш баща.“

Никой не каза нищо няколко секунди. Мартин седна и буквално се срина. Не театрално, не за пред хора. Просто си хвана главата и каза: „Аз наистина си мислех, че ако не подпиша, поне ще съм честен. Че няма да обещавам нещо, дето може да счупя.“

Аз вече бях омекнала, ама и бясна още. Казах му: „Честно е да ми кажеш, че те е страх. Не е честно да ме оставиш аз да нося всичко и да го наричаш принцип.“

Той кимна. После се обърна към майка си и това, честно, не съм го очаквала: „Мамо, обичам те, ама спираш. Няма повече да ми говориш за Ива така, няма да решаваш вместо мен. Ако имаш проблем с нас, казваш ми го веднъж и дотам.“

Тя се разплака. На мен ми стана гадно, защото не беше зла вещица, а една наранена жена, дето си е втълпила, че пази детето си. Само че го душеше. Баща му излезе на терасата да пуши, явно и той не издържа.

На връщане в колата Мартин ми каза: „Ако още искаш, ще подпишем. Не заради хорските приказки. Заради нас и детето. И ще търсим по-голямо жилище, дори да е под наем пак. И ще си оправя отношенията с майка ми, без да те слагам между нас.“

Аз не му отговорих веднага. Само гледах през прозореца към бул. „Цар Борис III“ и си мислех колко е лесно да кажеш „да“, и колко трудно е после да вярваш. Накрая му казах: „Ще подпишем, но ако пак ме оставиш сама срещу нея или срещу страха си, приключваме. С дете, без дете.“

Той каза само: „Да.“

Сега сме подали документи за граждански брак в „Красно село“. Гледаме обяви за тристаен в „Обеля“ и се караме за глупости като количка и креватче, което май е нормално. Майка му ми писа съобщение: „Ако имаш нужда от помощ за бебето, ще помагам, когато поискаш.“ Нито топло, нито студено. Може би толкова може засега.

И все пак още ми стои едно наум. Защото той се промени след един разговор, да, ама дали човек наистина се променя толкова бързо? Или просто този път се уплаши, че ще ме загуби? Не знам. Аз също не съм светица — може би и аз го притиснах твърде много, точно когато най-много го беше страх.

Та това е. Ако бяхте на мое място, щяхте ли да му повярвате и да продължите, или щяхте да се подготвите да разчитате само на себе си?