Когато майка ми се върна с ключа за апартамента, а аз не знаех дали да ѝ отворя

„Отваряй, Мира, знам, че си вътре!“

Бях на площадката пред апартамента в Люлин с две торби от Фантастико, а майка ми блъскаше по вратата като съседка, на която ѝ пречи шумът. Само че вратата беше моя. Или поне така си мислех. Съседката отдолу, леля Пенка, вече беше подала глава и гледаше сеир.

„Не викай така“, казах ѝ. „Какво правиш тука?“

Тя се обърна рязко към мен. „Дошла съм за документите. И за ключа от мазето. Не ме карай пак да ставаме за резил.“

Това „пак“ направо ме довърши. Все едно аз я влачех по входове и институции. Все едно аз бях майката, дето изчезваше с месеци.

„След три години се сети?“

„Не три, две и половина.“

Такава е. За всичко държи сметка, само не и за хората.

Отключих, влязохме, оставих торбите и тя тръгна направо към шкафа в хола, където държах папките. Все едно още живееше тука. Аз застанах на вратата.

„Не пипай нищо, докато не кажеш защо си дошла.“

„Казах ти.“

„Не, не си.“

Тя млъкна, после седна на дивана и каза: „Продавам апартамента в Дружба.“

Първо не разбрах. „Какъв апартамент?“

„На баба ти.“

„Той не беше ли на твое име?“

„На мое име е, да.“

„И?“

„И ми трябват документи. Някои са тук.“

Тогава вече избухнах. Защото баба ми ме беше гледала почти сама. Майка ми беше все по смени, после с някакъв мъж от Перник, после „нямам време“, „ти си вече голяма“, такива. А като баба ми почина, аз бях тази, дето оправяше погребение, нотариус, партиди в Топлофикация, всичко. И да, апартаментът остана на майка ми, защото аз нямам право, но поне очаквах… не знам какво очаквах. Да каже нещо. Че това ми е и моят дом. Че няма да ме остави пак на улицата.

„Ти сериозно ли?“ казах. „След всичко, ще продадеш и това?“

„Няма да те оставя на улицата.“

„А, не? Като ме остави в осми клас при вуйна ми в Обеля, щото ‘ти било трудно с мен’, това какво беше?“

Тя стана. „Беше, защото нямах пари и работех по две места!“

„Ама за брат ми винаги имаше!“

Тук тя замръзна. И аз веднага съжалих, че го казах, ама късно. Брат ми, Павел, е на 29, уж „чувствителен“, уж „труден период“, а реално от години все някой го спасява. Майка ми най-вече.

„Не говори за неща, дето не знаеш“, каза тихо.

„Кажи ми тогава.“

Тя не каза нищо. Извади папката, седна пак и започна да рови. Ръцете ѝ трепереха. За пръв път го забелязах. После видях и плика от Токуда, подаден между документите.

„Какво е това?“

„Нищо.“

Дръпнах го. Изследвания. Някакви стойности, хематология, консултации. Не разбирам, ама видях дата от миналата седмица и думата „лечение“.

„Болна ли си?“

„Не драматизирай.“

„Какво ти е?“

Тя ме погледна накриво, все едно пак съм на 15 и я разпитвам къде е била. „Имам проблем. Ще се оправя.“

„Какъв проблем?“

„Онкология“, каза го така, сухо. „В начален етап. Ако почна сега, има шанс да се размине по-леко.“

Седнах и аз. Честно, първата ми мисъл беше, че ме манипулира. Толкова зле звучи, знам. Ама когато цял живот някой ти се обажда основно като има нужда… така мислиш.

„И за това продаваш?“

„И за това.“

„И?“

Тя почна да си събира листовете. „И за Павел.“

Направо ми причерня. „Е, естествено.“

„Не, не естествено. Той има дългове.“

„Хазарт ли?“

„Не.“

„Наркотици?“

„Мира!“

„Ами какво тогава?“

Тя пак млъкна. После каза нещо, дето не бях готова да чуя: „Има дете.“

Аз само я зяпнах.

„Какво дете?“

„Момиченце. На четири години. От една връзка във Варна. Тя не е искала от него нищо дълго време. После подала за издръжка, натрупали се суми, разноски, лихви… И сега или плаща, или почват съдия-изпълнители.“

„И той не ми е казал?“

„На никого не е казал. Срам го е.“

„Срам го е? А на мен не му е срам цял живот да ме правят на резервата?“

Тук вече се разревах. Грозно, със сополи и всичко. Майка ми тръгна да ме пипне, аз се дръпнах.

„Не ме пипай.“

„Добре.“

Мълчахме. Отдолу куче лаеше, асансьорът пак беше спрял между етажите, някой по коридора миришеше на пържен лук. И в тоя момент ми стана толкова обикновено гадно, че чак ме хвана яд.

„Защо не ми каза по-рано?“

„За кое?“

„За болестта. За Павел. За нищо не ми казваш. Само идваш и нареждаш.“

Тя се облегна назад и каза: „Защото с теб всеки разговор става съд. Ти си решила, че съм те изоставила, и каквото и да кажа, няма значение.“

Това много ме жегна, защото… да, така е донякъде. Ама и тя си го е направила.

„Не си ли?“

Тя поклати глава. „Мислех, че ако останеш при Радка, ще ти е по-спокойно. Тогава ти крещеше, бягаше от училище, аз бях на ръба. Не знаех как да се справя. Направих най-лесното. Не най-правилното.“

Вуйна ми Радка после наистина ме взе, ама не защото много е искала, а защото баба я натисна. И да, аз бях ужасна тогава. Само че бях дете.

„И сега какво? Да кажа браво, мамо, че поне си честна накрая?“

„Не. Само исках да не научиш от друг. И…“

Тя се поколеба. „Ако можеш, да ме закараш утре до ИСУЛ. След биопсията не ми е удобно сама.“

Това вече ме довърши. Не „ела при мен“, не „липсваш ми“, не „съжалявам“. Направо услуга.

Казах ѝ: „Ти изобщо знаеш ли как звучи това?“

„Знам. Унизително.“

„За мен също.“

Тя вдигна очи: „Нямам кого друг да помоля.“

И точно това ме счупи повече от всичко. Не защото ми стана геройски мъчно, а защото цял живот съм искала да ме избере. А сега може би ме избираше, ама пак от нужда. И аз не знам кое е по-обидно.

Накрая я закарах. Стоях пред ИСУЛ с кафе от автомата и си виках, че съм най-голямата глупачка. После пък си виках, че ако не бях дошла, пак нямаше да спя. Павел ми звънна вечерта. Само каза: „Не я съди много. И аз доста ѝ взех.“ Затворих му.

Апартаментът в Дружба още не е продаден. Майка ми е в лечение. Не сме станали близки, да не си мислите. Понякога ми праща „Как си?“ и това ме дразни повече, отколкото ако не пише. Понякога аз ѝ нося супа и после цяла вечер съм бясна на себе си. Не знам дали прошката е лек, или просто начин пак да преглътнеш същата болка, но с по-хубаво име.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили истински, или бихте помогнали, но от разстояние?