Двайсет години гледах майка си, а след погребението разбрах, че е оставила всичко на брат ми

„Как така всичко на Стефан?“ — това ми излезе от устата, преди нотариусът изобщо да довърши. Да, в моя случай брат ми е Стефан, не знам защо всички си мислят, че такива неща стават само по сериалите. Аз седях срещу бюрото в една кантора до Съдебната палата в Пловдив, с черното яке още от погребението, и просто гледах жената отсреща. Тя си намести очилата и каза: „Това е саморъчно завещание, надлежно обявено. Апартаментът в Тракия, влогът в ДСК и земята до село Калояново се завещават на сина — Стефан Димитров.“

Аз първо помислих, че нещо не чувам. После казах: „А аз?“

Нотариусът ме погледна малко неловко. „За вас няма отделено имущество по завещанието.“

Стефан, разбира се, мълча. Само си чоплеше ципа на якето. Двайсет години го нямаше — ту в София, ту в Германия, ту „много работа, Ирина, ще дойда другия месец“. А аз бях там. Аз къпех майка ни, аз я вдигах от леглото, аз тичах до личната лекарка, до аптеката, до ТЕЛК, до НОИ, до лаборатории, до „Пълмед“, после до онкологията. Аз зарязах задочното си във ВУЗ-а в Свищов още на втората година, защото нямаше кой. И сега — нищо.

Излязох от кантората и направо му креснах на стълбите:

„Срам те е, нали? Поне малко срам?“

Той вдигна ръце. „Ирина, аз не съм писал завещанието.“

„Ама много удобно, да. Теб те няма, аз я гледам като санитарка, като болногледач, като дъщеря, като всичко, и накрая ти взимаш апартамента.“

„Не съм искал така да стане.“

„Айде бе.“

Прибрах се и направих най-тъпото нещо — отворих шкафа с документите на майка ми. Все едно търсех някакво чудо. Имаше епикризи, рецептурни книжки, стари касови бележки от аптека, бележки от „Социално подпомагане“, някакви пликове. В един от пликовете намерих копие от превод — всеки месец по 600 евро от Стефан към майка ми. Не към мен. Към нея. В продължение на почти девет години.

Седнах на пода в хола и просто гледах листа. Аз през това време работех каквото хвана — два пъти седмично чистех входове, после почнах на половин ден в една закусвалня до училище „Черноризец Храбър“, после напусках, после пак нещо. Парите все не стигаха. Майка все казваше: „Стефан е зле, не може да помага.“ А той, оказа се, е пращал.

На другия ден отидох при леля ми Ваня, сестрата на майка. Тя първо се направи, че не знае нищо. После като й показах копията, само въздъхна.

„Ирина, майка ти ме беше карала да мълча.“

„За какво да мълчиш?“

„Че Стефан праща пари. И че тя ги събираше.“

„Събираше? За какво?“

„За тебе уж. Казваше, че ако нещо стане с нея, поне да имаш резерв. Само че после…“

„После какво?“

Леля ми се поколеба и ме погледна така, че чак ми стана студено.

„После разбра за заемите ти.“

Аз направо онемях. Преди пет години бях теглила бърз кредит и после още един, без да казвам. Не за почивки и глупости. Бях покривала лекарства, памперси, сметки, а и малко мои стари глупости, няма да се правя. Един месец закъснях, после още един, звъняха вкъщи. Аз обаче успях да ги рефинансирам и мислех, че майка не е разбрала.

„Разбрала е“, каза леля Ваня. „И много се беше уплашила, че ще продадеш апартамента или че кредитори ще те подведат да подпишеш нещо. Беше обидена и… недоверчива. Каза, че на Стефан поне жилището ще остане цяло.“

Тук вече ми идеше да счупя нещо. Защото хем беше несправедливо, хем някак си разбирах откъде й е дошло. Само че това не го правеше по-малко гадно.

Звъннах на Стефан вечерта.

„Знаел си за преводите?“

„Да.“

„И за завещанието?“

Мълчание. После: „Да. От миналата година.“

„И нищо не каза?“

„Казах й да ти каже. Скарахме се заради това.“

„Много благородно.“

„Ирина, стига. И аз не съм бил на рози. Пращах пари, защото не можех да съм там. Работех на две места в Мюнхен, спях по четири часа, имах развод, плащах издръжка… Ти все едно си мислиш, че съм си живял живота.“

„А аз какво правих?“

„Знам какво си правила. Затова ти предлагам половината апартамент да остане за теб.“

„Предлагаш?“

„Да, предлагам, защото юридически не съм длъжен. Но морално…“

„О, моля ти се с това морално.“

После пак се видяхме, този път в кафене до Панаира. Бях решила да не викам, ама пак виках.

Той ми каза още нещо, което ме довърши. Майка ни не искала само да „запази“ апартамента. Искала и да ме принуди най-после да изляза от това жилище и от този живот. Според нея аз съм се била залепила за нея, спряла съм да живея, и ако ми остави апартамента, никога няма да мръдна. Направо ме заболя, като го чух. Все едно всичките тия години не бяха грижа, а някаква моя болна зависимост.

Ама ако съм честна… може и малко да е вярно. Не цялото. Ама малко. Толкова свикнах да съм „дъщерята, дето гледа майка си“, че сега сутрин ставам и не знам какво да правя. Няма рецепти, няма час при специалист, няма кой да ме вика от другата стая. И ме е яд не само за имота. Яд ме е, че майка ми е решила вместо мен какъв човек съм.

Накрая Стефан каза: „Ще прехвърля една втора идеална част, ако искаш. Или ще продадем и ще делим. Но искам да спрем да се държим сякаш единият е светец, а другият боклук.“

Не му отговорих веднага. Защото точно това правех аз. И сигурно и той.

Сега още не съм решила дали да приема, дали да оспорвам, дали изобщо да се боря за този апартамент, или да се махна, да почна работа на пълен ден и да опитам нещо друго на 43. Само дето много боли, като разбереш, че човекът, за когото си се отказвал, накрая не ти е вярвал докрай.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли приели половината и бихте ли простили, или бихте се борили до край?