Когато племенницата ми поиска апартамента, разбрах какво всъщност съм била за семейството си

„Лельо, айде да ходим при нотариус другата седмица, че стига си го мислила толкова.“

Това ми го каза Деси, племенницата ми, все едно ме праща до магазина за хляб. Стояхме в кухнята ми в „Люлин“, бях сложила мусаката, още беше топла, а тя си гледаше телефона и между другото го изтърси.

Викам: „Какъв нотариус, бе, Деси?“

Тя даже не се смути.

„За апартамента. Нали така или иначе ще е за мен. По-добре отсега да го оправим, че после стават едни неща, данъци, такси, разправии…“

Аз направо онемях. Сестра ми Нели седеше отсреща и мълчеше. Само това мълчание ми стигна. Ако беше някаква глупост на Деси, Нели щеше веднага да каже нещо. А тя бъркаше салатата и гледаше надолу.

„Ти луда ли си?“ казах накрая. „Аз жива ли съм? Жива съм. Къде да отида?“

Деси въздъхна така, все едно аз съм трудният човек.

„Е, никой не те гони. Ще си живееш. Просто да е сигурно. Ти нямаш деца, аз съм ти най-близката.“

Нели тогава се обади тихо: „Тя не го казва лошо, Наде. Просто мислим напред.“

Напред. Цял живот аз мислех напред вместо тях.

На 23 почнах работа в една счетоводна кантора до „Константин Величков“. После минах в по-голяма фирма. Не съм ставала богата, но бях подредена. Не теглех бързи кредити, не сменях телефони на изплащане, не ходех по почивки в Гърция с празна карта. Нели беше обратното. Все нещо ѝ се случваше. Един мъж я заряза, друг не плащаше издръжка, Деси растеше, имаше уроци, дрехи, абитуриентски, после университет в УНСС, квартира в „Студентски“, после пак проблеми.

Кой помагаше? Аз.

Като малка Деси съм я взимала от детска градина в „Обеля“, водила съм я на лекар, купувала съм ѝ очила, плащала съм ѝ шофьорския курс. Даже първата вноска за сватбата аз дадох, защото младоженецът тогава „щял да оправи нещата“. Оправи ги, като след година изчезна за Германия и остави Деси с дете.

И пак аз.

Не го казвам да се хваля. Просто така стана. И май съм свикнала. Като звънне Нели и почне с „Абе, ако можеш само този месец…“, аз мърморя, ама пращам. През ePay, по банка, на ръка, както дойде.

След онази вечер не спах. Не толкова за апартамента, колкото за начина. Все едно е решено. Все едно аз съм някакъв етап от прехвърлянето.

На другия ден звъннах на Деси.

„Ти откога си го мислиш това?“

Тя вика: „Отдавна. И мама така каза, че е нормално. Ти все повтаряш, че всичко остава за мен.“

Замълчах, защото… да, казвала съм го. На семейни маси, на майтап, когато ми кажат „На кого ще го оставиш?“ и аз „Е на Деси, на кого“. Ама едно е да го кажеш някога, друго е да ти поискат ключовете още приживе.

После излезе и друго. Съседката ми отдолу, леля Сийка, ме спря пред блока.

„Наде, да не продаваш апартамента?“

„Не.“

„Ами сестра ти оня ден разправяше пред входа, че щели да го прехвърляш на племенницата, за да се тегли кредит за по-голямо жилище.“

Тогава вече ми причерня. Значи не било просто „да е сигурно“. Те са си правили сметката с моя апартамент. Обадих се на Нели веднага.

„Ти какво говориш по входовете?“

Тя първо се направи, че не разбира. После избухна: „Ами какво толкова? Деси живее под наем в „Надежда“ с детето, мъжът ѝ се махна, наемите летят, банката не им стига обезпечение. Нормално е да помогнеш.“

„Аз трийсет години какво правя?“

„Помагаш, да. И сега можеш да помогнеш истински.“

Това „истински“ ме удари. Значи всичко досега не е било истинско?

Събрах ги у нас в събота. Не исках по телефона. И без това човек по телефона после може да си доизмисля.

Деси дойде намръщена, Нели – уж болна. Седнаха и аз казах направо:

„Няма да прехвърлям апартамента.“

Деси веднага: „Супер. Значи цял живот само обещания.“

„Какви обещания, бе момиче? Давала съм, когато мога. Не съм длъжна да си дам жилището.“

Тя се разплака, ама от яд, не от друго.

„Ти не разбираш. Аз съм с дете, плащам наем, работя на две места. Мама е болна. Ти си сама. На теб за какво ти е тристаен?“

Само че тук стана обратът, дето най-много ме разтресе. Нели скочи:

„Кажи ѝ и другото.“

Деси замълча. Аз гледам ту едната, ту другата.

Накрая Нели каза: „Деси има просрочия. Не само наем. Има и потребителски кредит, и една кредитна карта, и лизинг. Ако не се оправят нещата, ще я дадат на съдия-изпълнител.“

Аз се обърнах към Деси: „Ти защо не ми каза?“

„Защото знаех, че ще почнеш да ми държиш сметка.“

„Е, то май трябваше.“

И тогава тя изстреля най-грозното: „Ти така или иначе си събрала всичко, защото не си имала семейство. Лесно е да пестиш, като няма за кого.“

Не знам дали има по-гадно нещо, което са ми казвали. Аз нямам деца не защото не съм искала. Имах човек навремето, имах и бременност, която не се задържа, после операции, после край. Нели го знае това. Деси също. И пак го каза.

Нели я сръга: „Стига.“ Но не защото не е вярвала, а защото го каза на глас.

Тогава май наистина ми падна пердето. Станах, извадих една папка от шкафа и им показах разписките, преводите, бележките. Не защото ги водя нарочно. Просто си пазя документи. За последните осем години бях дала на Деси и Нели сума, с която човек спокойно си прави самоучастие за жилище.

„Ето ви помощта. Само че оттук нататък край. Нито кредити ще ви покривам, нито апартамент ще прехвърлям.“

Деси стана и тръгна към вратата: „Чудесно. Значи за чуждите си приятелки имаш време и пари, за нас – не.“

Това също не беше случайно. От скоро ходя на танци в читалището и два пъти бях на Велинград с една приятелка. За тях това явно е разхищение, защото парите не отиват при тях.

След като си тръгнаха, Нели остана за малко. И тогава за пръв път не викаше.

„Знам, че прекалихме“, каза. „Ама и ти ни остави да свикнем, че ще оправяш нещата.“

Това много ме ядоса, защото имаше истина. Не цялата, ама имаше. Аз все спасявах положението. Все „айде сега, пък другия път да внимават“. Само че друг път нямаше, имаше следващ път.

Отидох при нотариус не за прехвърляне, а да си направя завещание и да си изясня вариантите. Не съм решила окончателно на кого какво ще оставя. Може и на Деси някой ден, може и не. Но не като ми го искат с график и сметки. Междувременно смених патрона на вратата, спрях да давам пари на заем и за пръв път си платих почивка без да ме гризе съвест.

Сега Нели ми пише от време на време „Как си“, Деси мълчи. Липсва ми, няма да лъжа. Липсва ми и детето ѝ. Обаче като се сетя как седяха в моята кухня и си разпределяха живота ми, пак ми кипва.

Може да съм закъсняла, ама май за пръв път не съм им удобна, а съм си аз. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли пак да помогнете, ако знаете, че ви гледат повече като имот, отколкото като човек?