Когато казах на майка ми, че няма да взема баба у нас, тя ми затвори телефона

„Ако и ти откажеш, ще я дам в дом и после да не ревете на погребението“, каза майка ми и ми затвори.

Стоях в кухнята с телефона в ръка, а тенджерата преливаше. Дъщеря ми Ния от хола вика: „Мамо, пак ли баба Дани звъни?“ И аз само казах: „Да, пак.“ Мъжът ми Иво ме погледна така, че направо ми стана още по-гадно. Той не каза нищо първо, после само: „Недей да обещаваш нещо, което пак аз ще нося на гръб.“

Баба ми Стефка е на 78, след втори инсулт. Не е на легло, ама не може да остава сама. Трябва някой да е там, да й дава лекарства, да гледа да не падне, да й готви. Майка ми е в Плевен, аз съм в София, в „Люлин“, в двустаен под наем. Работя в една счетоводна кантора до „Опълченска“, Иво е шофьор на бус и го няма по цял ден. Детето е в трети клас. И майка ми реши, че „най-нормалното“ е да взема баба у нас, защото аз съм с „по-леката работа“.

По-лека. Да, защото седя на стол, значи нищо не правя.

Казах й: „Мамо, няма къде. Ния спи в хола, ние в спалнята. Баба къде?“

„Ще се наместите. Хората гледат болни родители по пет души в стая.“

„Не е само до мястото. Аз не мога да я оставя сама сутрин. Не мога да отсъствам постоянно. Иво вече се побърква.“

Тук тя избухна: „А, Иво! Все Иво. Когато трябваше да ви помогнем за детето, майка ти кой я гледаше? Аз. Когато нямаше пари за капаро, кой извади? Майка ми. Сега като опре до вас, нямате възможност.“

Това с капарото ми боде. Преди пет години наистина баба даде 6 хиляди лева, за да вземем този апартамент под наем с договор и депозит, че хазяйката искаше всичко наведнъж. После ние ги върнахме… или поне така мислех.

Вечерта Иво направо каза: „Ако доведеш баба си тука, аз ще спя в буса. Не мога пак. Помниш ли баща ми?“

Помнех. Свекърът живя при нас шест месеца с деменция. Аз тогава още работех от вкъщи и бях на ръба. Веднъж беше пуснал газта и забравил. Друг път беше излязъл по чехли посред нощ. Накрая го настаниха в хоспис до Банкя и всички много се възмущаваха, ама никой не идваше да стои при него. Само Иво всяка неделя.

Казах на майка ми, че няма да мога. Тя почна да плаче, ама от онова ядно плачене. „Значи аз да си съсипя кръста, а ти да си пиеш кафето в офиса?“

След два дни взех отпуск и отидох до Плевен, защото вече не издържах по телефона. Баба беше по-слаба, говореше по-бавно, но ме позна. Хвана ме за ръката и каза: „Не им се връзвай да се карат за мене.“ Аз направо се шашнах. Майка ми веднага: „Тя не е добре, какво слушаш.“

После, докато майка ми слезе до аптеката, баба ми тихо каза: „Недей ме взема у вас. Твоята майка иска друго.“

Аз викам: „Какво друго, бабо?“

И тя: „Апартамента.“

Става дума за гарсониерата й в „Сторгозия“. От години е на нейно име. Майка ми живее в нейния апартамент, а баба беше ту тук, ту при леля ми в Долни Дъбник, после пак обратно. Бях чувала сто пъти „това ще остане за децата“, ама никога конкретно.

Като се качи майка ми, я питах направо. Тя първо ме изгледа все едно съм я ударила. После каза: „Да, искам да ми прехвърли гарсониерата. И какво? Аз я гледам. Веска не стъпва. Ти си в София. Кой друг?“

„И затова ли бързаш с нотариус точно сега?“

„Точно сега, защото ако утре стане нещо, пак ще се изпокарате като чакали.“

Аз се ядосах зверски. Не че искам апартамент. Даже не ми е това. Ама всичко изведнъж заприлича все едно ме натиска да взема баба, за да освободи терена за сделката. Майка ми пък почна да крещи, че я изкарвам мародерка. „Три години я къпя, пера, памперси купувам, по лекари я влача. Къде бяхте вие?“

И там млъкнах, защото беше права. Аз наистина бях „в София“ и пращах пари, обаждах се, ходех рядко. Удобно ми беше да мисля, че майка ми се справя.

После излезе и друго. Леля ми Веска ми се обади вечерта и ми каза: „Майка ти не ти казва, че има заем.“ Оказа се, че мъжът на майка ми е затънал с едни бързи кредити, после рефинансиране, после пак. Майка ми не искала да ми казва, защото „ще я срамува“. Гарсониерата й трябва, за да тегли банков кредит и да затвори другите. Иначе ги гонят съдия-изпълнители.

Тогава вече съвсем се обърках. Значи не е само алчност. Ама и не е чиста грижа. Има и страх, и срам, и сметки.

На другия ден се скарахме най-грозно. Аз: „Не може баба да ви е решение за заемите.“ Тя: „А ти много морална стана, защото си далече. Ела да я гледаш шест месеца и тогава ми говори.“ Баба от стаята само викаше: „Стига!“

Накрая седнахме трите. За първи път нормално. Баба каза, че не иска да ходи в дом, но не иска и да я местим по квартири като багаж. Каза още, че ако ще прехвърля нещо, ще е срещу договор за гледане и издръжка, и то след като се изясни кой реално може да поеме грижата. Майка ми се разплака истински тогава, не театрално. „Не мога повече сама“, каза. „И ме е срам, че съм закъсала.“

В крайна сметка не взех баба у нас. Намерихме жена чрез съседка за дневна грижа, после пуснахме документи за патронаж и за домашен помощник през общината. Аз поех половината пари за жената, леля ми другата половина, а майка ми остана там вечер и нощем. Гарсониерата не се прехвърли засега. Заемите… не знам как ще ги оправят, но поне това спря.

Само че майка ми още ми го натяква. Не така пряко, но го има. „Ако беше при тебе, може би щеше да е по-добре.“ И аз всяка вечер си го мисля. После поглеждам Ния как пише домашни на масата, Иво как мълчи уморен, сметките на хладилника, и си казвам, че ако бях казала „да“, можеше да се срутим всички.

Обаче пак ме гризе. Защото отстрани излиза, че съм си опазила спокойствието, а майка ми остана на фронта. И не знам дали това е граница, или просто хубаво име на отказа.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли прибрали възрастен родител/баба у вас, ако това заплашва целия ви дом, или това вече е предателство?