Между стените на дома ми – една загубена прегръдка

„Защо пак се прибираш късно, Калина? Не ти ли казах, че тази вечер ще вечеряме заедно?“, гласът на баща ми ме удря още от вратата. Оставям чантата на рафта, ключовете изпадат и дръннат по теракотения под. Не му отговарям. По-лесно е да мълча. Последните седем месеца от смъртта на мама тишината тук е по-наситена и от всяка дума, която бих могла да кажа.

Сядам срещу него на масата, нахлузвайки онзи невидим скафандър, зад който вече се крия от всички. Баща ми гледа в чинията си – студени кюфтета, претоплени бобени зърна. „Как можа така да я оставиш? – изрича той внезапно, сякаш е чел мислите ми. – За тебе нямаше ли смисъл всичко, което тя даваше за нас?“ Думите му ме парализират. Свивам устни и само кимам. Не разбира, че болката се натрупва като кал върху обувки след дъжд – не се вижда веднага, но тежи с всяка следваща крачка.

Затварям се в стаята си и натискам челото си в студения прозорец. Навън светлините на „Възраждане“ трепкат, а аз си спомням как мама ми разказваше за първата си любов, как се е страхувала, че ще забравят името ѝ, ако не остане вярна на себе си. И сега, когато тя я няма, страхът шепне в мен: че ще бъда изтрита, а не запомнена; че някой ден ще мина за никого и никога.

В събота следобед, брат ми – Иво, звъни на вратата. Той живее в Пловдив, появява се рядко, винаги усмихнат, винаги с цветя – сякаш все още вярва, че може да лепи пукнатини по стените ни с букет хризантеми. „Татко, не смееш ли малко по-меко с Калина?“, говори той тихо след кафето, но очите му крещят. Баща ми махва с ръка: „Онази си тръгна – ти сега ли ще запомниш, че има семейство?“ Чужди станахме си, мисля, макар и да сме били под един покрив.

Седмици минават, дните се повтарят безцветни – работа, трамвай, празен хладилник. Започнах да си нося вечерята в стаята, към която никой не влиза. Питам се дали не се предавам, като се изключвам – дали този ритуал на изолация не ми е станал удобен. Понякога се улавям как нарочно удължавам смяната, как се крием всички един от друг, защото е по-безболезнено да не рискуваш конфликт, отколкото да си простиш самотата.

Веднъж срещнах Весела, моя съседка от петия етаж, в асансьора. Прегръща сина си, баща му говори по телефона някъде отдалеч.