Когато той си тръгна, а аз останах с чуждата майка и недовършения ни живот

„Не мога повече, Ива. Прибирам се в Плевен. Сам ще се оправяш.“

Това ми го каза Мартин в коридора на „Пирогов“, до автомата за кафе, докато майка му беше горе на изследвания. Казах му: „Как сам ще се оправям? Тя е твоя майка.“ А той само вдигна рамене и вика: „Точно затова. Моя е.“ Тогава направо ми притъмня.

Живеехме заедно в „Люлин“ от три години. Не сме женени, ама си бяхме като семейство. Говорили сме за дете, за кредит, даже бяхме гледали двустаен в „Обеля“, че нашата квартира вече ни беше тясна. Аз работя в аптека, той беше техник в една фирма за климатици. Не сме богати хора, ама се справяхме. Или аз така си мислех.

Всичко тръгна от леля… тоест от майка му, леля Снежана. Паднала в Плевен пред блока. Съседка я намерила. Мартин отиде за два дни и се върна с нея в София, защото там нямало кой да я гледа. Каза: „За малко е, само докато я стабилизираме.“ Аз не бях очарована, честно. Нашият апартамент е под наем, малък, тя трудно става, но какво да кажа? Да остави майка си ли? Викам му: „Добре, ще се нагодим.“

Само че „малко“ стана четири месеца. Болници, изследвания, ТЕЛК, направления, личен лекар да се прехвърля, памперси, лекарства, рехабилитация. Аз излизах от работа и тичах към вкъщи, защото тя не можеше да остава сама дълго. Мартин уж помагаше, ама почна да се прибира късно. „Имам обект в Бояна“, „шефът ме задържа“, „блокирах на Цариградско“. Знаете ги тия.

Леля Снежана не беше лесен човек. Един ден ми казваше: „Златна си, майко“, на другия: „На сина ми не му трябваше софиянка с чужди навици.“ Аз не съм и софиянка, от Перник съм, ама карай. Понякога нощем ме викаше по три пъти за вода, после твърдеше, че не ме е викала. Аз вече спях на пресекулки, на работа бърках касови бележки, шефката ме гледаше накриво.

И в тоя ден в „Пирогов“ той ми казва, че си тръгва. Направо го попитах: „Има ли друга?“ Той се изсмя едно такова криво: „Все до там ли стигаш?“ И аз, естествено: „А до къде да стигна, Мартине? До там, че ме оставяш с болната си майка?“

Тогава ми каза нещо, дето ме удари по-силно и от шамар. „Не ми е само майка проблемът. Аз съм затънал. Имам заеми. Не ти казах.“

Оказа се, че от година и нещо плащал някакви бързи кредити. Първо за ремонт на покрива на къщата на майка му в Плевенско село, после взел още един, за да покрие първия, после трети. И не ми е казал нищо. Аз през това време си давах половината заплата за наем и сметки и си мислех, че спестяваме за нашето бъдеще. Какво бъдеще, бе.

Казах му: „И затова бягаш?“ А той: „Не бягам. Ако остана, ще ви завлека и двете.“

Много се ядосах от това „ви двете“. Все едно аз съм му някаква временна санитарка, а не жена, с която е правил планове. Казах му: „Ти вече ни завлече.“

После стана още по-гадно. Докато чакахме епикризата, ми звънна непознат номер. Вдигам. Жена. Спокойна. Вика: „Търся Мартин. Кажете му, че от училището звъняха, Дани е с температура.“ Аз замръзнах. „Какъв Дани?“ Тишина. После тя каза: „Извинете… явно не съм разбрала.“ И затвори.

Направо излязох навън и му показах телефона. Той пребледня. Не отрече. Само седна на една пейка и каза: „Сина ми е.“

Аз не знам как не му изкрещях там пред всички. Само му казах: „Ти нямаш син.“ Защото така ми беше казал. Че няма деца, че една стара връзка приключила. А той: „Не живея с тях. Пращам пари. От години е така.“

Тогава картинката се обърна съвсем. Тия заеми не били само за майка му. Пращал и на детето. Майката на момчето била в Ловеч, работела в шивашки цех, не стигали. Той се опитвал да е „полезен“, както го каза. Полезен! Без да ми каже. Като междувременно планира апартамент с мен.

Аз му викам: „Ти нормален ли си? Три години живея с теб и аз научавам в „Пирогов“, че имаш дете?“ А той се развика: „Кажи ми кога да ти кажа! Като ми повтаряше, че не искаш чужди драми? Като говореше, че ако мъж крие дете, това е край? Знам те как реагираш.“

Може и да е прав за това. Казвала съм такива неща. Но едно е да говориш, друго е да лъжеш всеки ден.

Прибрахме се мълчаливо. Леля Снежана явно беше усетила нещо. Като останахме двете в кухнята, тя ми каза: „Той не е лошо момче. Страхлив е.“ Аз направо избухнах: „Вие знаели ли сте?“ Тя сведе очи. „Знам за детето. Не искаше да ти казва, защото мислеше, че ще го оставиш. А той се разкъсва.“

Тогава за пръв път я видях не като кисела свекърва без сватба, а като стара жена, която също дърпа срама на гърба си. После ми каза още нещо. Къщата в селото не била за ремонт. Почти падала, да. Но Мартин искал да я продаде, за да изчисти дълговете. Само че тя отказвала, защото това било последното от баща му. Значи и тя не е невинна. Държи на една порутена къща, а синът й потъва.

Вечерта той си събра багажа. Не всичко. Само най-важното. Казах му: „И какво, отиваш при другата ли?“ Той се ядоса: „Не ми е друга. Майка на детето ми е. И не отивам при нея. Отивам на квартира с колега, докато измисля нещо.“ После спря на вратата и каза: „Ако искаш, ще уредя дом за майка ми.“

Това ме побърка. Четири месеца я гледам, той сега ще я прати в дом, все едно е пакет. Леля Снежана го чу и почна да плаче. Вика: „Никъде няма да ходя.“ И в тоя момент аз, най-голямата глупачка сигурно, казах: „Остави я засега. Ще се оправим.“

Не знам защо го казах. От инат ли, от жал, от шок. Само знам, че той ме погледна така, все едно иска да каже нещо, и си тръгна.

Минаха три седмици. Аз още съм в същата квартира, с майка му. Той праща пари за нея, не много, но праща. Идва два пъти да я види. С мен говори кратко, за лекарства, за документи. Веднъж ми остави плик с 400 лева и каза: „Това мога сега.“ Аз му върнах 100 и му казах да ги даде на детето си. Той нищо не каза.

Най-лошото е, че не мога да го намразя както трябва. И не мога да го оправдая. Да, грижил се е за дете, за майка, за всички. Ама лъга мен. От друга страна, и аз ако знаех отначало, може би наистина щях да си тръгна. И сега се чудя дали той ме е предал, или просто е отлагал края, защото не е имал смелост.

А аз самата не знам какво правя. На 33 съм, гледам чужда майка, живея в чужд хаос и още пазя чашата му на сушилника, все едно утре ще се върне и всичко ще е нормално. Само че няма да е.

Честно, ако бяхте на мое място, щяхте ли да издържите още с надеждата, че човекът до вас просто е слаб и объркан, или бихте затворили тая врата веднага, за да не затънете съвсем?